71 години от убийството на видния карикатурист и журналист Райко Алексиев

КРАСИМИРА-МАРИЯ ДРАГУЛЕВА-БОЙКОВСКА

София е моят роден град, а „Цар Освободител” - любимата ми улица. Обичах някога да вървя по нея от край до край и особено покрай бившия Музей на революционното движение, да се любувам на дивните къщи насреща му, на малките дворци на италианското и австрийското посолство.

Всички помним на витрината на музея, eлегантната жълта сграда, която днес вече не съществува, една особена снимка: необяснимо привличаща вместо отблъскваща, хипнотична и нереална, увеличена до невероятни размери в стил сюрреализъм - сякаш подредена и заснета от самия Салвадор Дали, с надпис „Партизани очакват екзекуцията си зад отрязаните глави на своите другари”. Тя престоя на музейния прозорец горе-долу през целия ми съзнателен живот, сиреч през целия съзнателен живот на моето поколение (родените в първите години след 1944 г.). Чудно ли е тогава, че все още се намира някой да просъска: „Ами зверствата, дето фашистките гадове са вършили с партизанските чеда на народа?!” Добре, че достойната г-жа Виолета Молнова обясни във вестник „Литературен форум” (също вече несъществуващ), че снимката не е обвинителен акт срещу полицията, а полицейско обвинение срещу чудовищните зверства на партизанските командири, дали заповед „безшумно” - с топор - да се пръсват главите на грохналите от дългия преход техни другари. Жандармерията вървяла след партизанския отряд, без да стреля, а нещастниците, загубили сили, падали покосени от „другарска ръка”. Пак от „другарска ръка” намирали смъртта си по-интелигентните момчета, които, ужасени от жестокостите и несправедливостите, се опитвали да избягат от партизанския лагер.

След 9 септември комунистите са избивали невинни хора, а преди 9 септември - не само невинни, а и свои другари.

Вървях си аз на отсрещния тротоар на музея година-две след демократичните промени у нас и си мислех: как по чудо се бе запазила тази дивна сграда: ателието на прочутите някога фотографи - баща и син Карастоянови. Дядо ми Петър Драгулев, народен представител в кабинета на Драган Цанков, при всяко идване в София се е снимал там, а самият фотограф навярно е поздравявал постоянните си клиенти, защото имам запазена картичка от него до дядо с изглед от току-що построеното Народно събрание.

Ех, най-сетне можех да се освободя от вечното притеснение за произхода си. Нямаше гузно да се свивам, че не съм дете на работници или селяни, няма защо да мънкам извинително с познатата квалификация: семейство на служещи - баща: юрист, починал. (Смеех ли да добавя - изселен със семейството си, защото офицер от МВР харесал апартамента ни в центъра на София, починал от мозъчен удар шест месеца след връщането на софийското ни жителство, заплашен, че ако откаже да сътрудничи на Държавна сигурност, ще пратят сина му на лагер!) Майка - гимназиална учителка по химия; и двамата членове на ОФ.

Без притеснение, свободно, гордо, с пълен глас вече мога да извикам: да, аз произлизам от старата, от истинската българска интелигенция, с четири поколения назад все просветени и достойни българи: учители, занаятчии, свещеници, дори един прадядо съратник на Колю Фичето, единият ми дядо - съдия с диплома от Загреб, другият - с 40-годишна журналистическа дейност, списвал три вестника и основател на дружество „Странджа” (От 1900 г. - Върховен Македоно-Одрински комитет).

Та, вървях си аз на отсрещния тротоар и този път забравих да се полюбувам на хубавите къщи, защото друго привлече погледа ми: на музейните прозорци липсваше сюрреалистичната снимка и не по-малко сюрреалистичните образи на страховити персони, „загинали, за да живеем ние”. Там сега грееха и неудържимо зовяха изящните карикатури на Александър Божинов и на още някого - тъй български и тъй чаровен, когото не познавах. Спрях се и започнах да гадая. Не, не беше Александър Добринов.

Просто да не повярваш, но поизмили си бяха очите комунистите. Година-две преди 10 ноември милостиво-снизходително ни бяха разрешили след Сирак Скитник да се запознаем и с неповторимите шаржове на Александър Добринов. Заведох на изложбата на „Шипка” 6 дъщерите си и с радостни възгласи разпознавахме шаржа ту на един, ту на друг от българските интелектуалци. А когато застанахме пред феноменалната картина шарж „В писателското кафене”, сякаш някаква ръка стисна гърлото ми, едва задържах сълзите си, трябваше да направя усилие над себе си - да не се прекръстя пред милите образи на съзидателите на голямата част от българската култура. Ах, как ми се иска отново да видя тази картина! Къде ли е сега?

Но онзи тогава не беше Александър Добринов. Не беше и Бешков. Пресякох улицата и прочетох името: Райко Алексиев. Нищо не ми говореше. Започнах да гледам, да чета надписите, да се възхищавам, да се смея в пълна забрава за влагата и студа. Райко Алексиев. Кой ли бе той?

Щом се прибрах, извадих малкото си съкровище, подарък от съпругата на Йордан Христов, основател на издателство „Български писател”, баща на моята приятелка Лиляна, истински ерудит, симпатичен, човечен и сърдечен, който също не видя добро от „новия строй”, но има голям дял за страстната любов към литературата не само у собственото си дете, но и у мене. Като разбра, че спестявам парите за училищния стол, за да си купувам книги от антикварната книжарница, той дойде и замоли мама да ми отпуска малко повече за насищане и на духовния ми глад.

Скъпоценната книжка, която извадих, се нарича „Малък художествен речник” от Николай Райнов и освен в някой елегантен антиквариат днес другаде едва ли може вече да се намери. На страница 9 прочетох:

„Алексиев, Райко: бълг. жив. татарпазарджикчанин, учил литература, пейзажист и карикатурист. Пръв път изложил пейзаж в „Изложба на младите” (1913), първа карикатура поместил във „Въртокъщник” (1908). Има картини в Соф. нар. музей, в двореца и в частни сбирки.

„Бряг” (Соф. нар. муз.), „Месемврия” и също „Добри Немиров”, „Т. Теодоров” и „Ал. Стамболийски”.

Смътно си спомням, че май във вестниците „Зора” и „Мир”, запазени от леля ми в бабината ракла в старата ни арбанашка къщица, бях попадала на карикатурите му. Значи с него се бях запознала.

Когато чуха името му, лицата на покойния ми свекър (90 г.) и на покойната ми свекърва (78 г.) грейнаха в усмивка, с каквато и внучките си не посрещаха. Светнал, засмян, подмладен, свекър ми заговори: „Райко Алексиев ли? О, той беше много, много обичан от хората, а неговият „Щурец” - извънредно популярен. Само черквата не го обичаше: нападаше владиката Стефан. И досега си спомням една чудесна карикатура: Иисус Христос, качен на магаренце, върви по пътя, а насреща му - луксозен автомобил, в който пътува Стефан. Отдолу надпис: „И срещнаха се и не се познаха.”

Не само Райко Алексиев бе изваден от забвение за тези две години. Един след друг се върнаха в българската култура премазаните, пребитите, ликвидираните, низвергнатите, забравените, зачеркнатите. Най-сетне моето поколение научи кой е Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Трифон Кунев, Димитър Шишманов. Вече знаем за избитите след 9 септември 107 български журналисти (а може цифрата още да се увеличи). Нас ни мъчеше вината (защо виновните са лишени от човешкото качество съвест), че тогава още не бяха реабилитирани жертвите на онзи кощунствен съд, цинично наречен „народен”. Всяка седмица във вестник „Анти” (също вече не съществуващ) набъбваше броят на хилядите претрепани и захвърлени в незнайните общи гробове.

За двете години след 1989 г. бяха извадени от забвение Йордан Стубел, Змей Горянин, Чавдар Мутафов, а Вапцаров отиде на едно място по-назад в редиците. Излязоха историците Никола Станев и Петър Мутафчиев, художниците Димитър Гюдженов („шовинист”), Елисавета Консулова-Вазова (мълчание), Константин Щъркелов (талантлив, ама царедворец; не е класово осъзнат), критиците Димо Кьорчев, Владимир Василев („шт, сакън!”)...

Интересно на кого бе хрумнало да замести сюрреалистичните глави и туловища в общ план - да ги замести с творбите на тогава все още нереабилитирания художник и писател. Пребит до смърт от социнтелектуалец, който скачал с ботуши върху него и разкъсал черния му дроб, и осъден посмъртно от Народния съд - заради карикатурите му, представляващи Сталин, облян в кръв.

Но къде другаде, освен точно на прозореца на бившия Музей на революционното движение звучеше съвсем по райкоалексиевски онази епитафия, която той - пророчески! - сякаш за себе си е написал:

ЕПОПЕЯ И ЧЕСТВАНИЯ

Бай Ганьо се спре пред паметника на Алеко

при Пещера и му рече:

-Видиш ли, брайно, ако некога не бех ти теглил куршума,

сега немаше да те чествуват и кой знае дали некой

щеше да чете зевзеклъците ти.