Изчерпва ли се „моделът Ердоган”? Това бе реалният въпрос, на който трябваше да отговорят турските гласоподаватели. При това въпрос, зададен почти под формата на референдум. Защото до голяма степен гласуването на тези избори не беше толкова за политически партии, колкото „за” и „против” политика Ердоган и „политиката Ердоган”.

Ердоган разцепи турското общество. За дванадесет години на власт (след 2003 г. - като премиер, а от 2014 г. - като президент) той стабилизира Турция: превърна я в седемнадесетата световна икономика, осигури й успешно преминаване през кризата чрез концентрация на националния ресурс (при традиционната зависимост на турския бизнес от властта това не бе особено трудно) и консолидация на обществото, даде й средно 5% годишен ръст на икономиката до 2012 г., постигна близо трикратно нарастване на доходите и значително разширяване на границите на средната класа. Като превърна Турция в регионален лидер и глобален политически фактор.

От друга страна, това бе съпроводено с концентрация на власт, което пък от своя страна доведе до ерозия на влияние: корупция, настъпление спрямо основни демократични права и свободи (посегателство срещу независимостта на съдебната власт, ограничаване свободата на словото и т.н.), използване на цялата мощ на държавната власт за справяне с политическите опоненти (като първо, след два шумни процеса за опит за преврат беше ликвидирана политическата роля на армията като основна опора на проевропейските, светски традиции, а впоследствие бе остракиран и ислямският проповедник Фетхулла Гюлен - който освен като „предател” на каузата на довчерашния си сподвижник Ердоган имаше недостатъка да бъде и извън контрола му, живеейки в САЩ). Всичко това на фона на бавно, но стабилно плъзгане на Турция към ислямизация. Същевременно се влошиха и икономическите показатели и социалното положение, като безработицата достигна 12%, а младежката - до 20%.

Не! - на „републиканския султан”

Предварителният залог на тези избори беше дали Ердоган ще получи възможност да трансформира Турция от парламентарна в президентска република. Което на практика му даваше картбланш да моделира бъдещето на страната според собствените си разбирания (както и да си осигури място в историята като Ататюрк на ХХI век), но означаваше и широка крачка към още по-авторитарно управление - след като вече веднъж бе променил правилата в своя полза през 2014 г., въвеждайки преки президентски избори. За целта ПСР се нуждаеше от преодоляване на един от двата прага: 367 депутати (от общо 550) - за да може да промени конституцията просто чрез гласуване в парламента, или поне 330 депутати - за да може да предложи исканите промени за одобрение на референдум. Именно опасенията от излизане на властта на Ердоган извън контрол накараха много от турците да дадат гласа си за другите политически формации, оставяйки ПСР с нейните 42% от гласовете дори под третия важен праг - този от 276 депутати, който би й осигурил самостоятелно управление.

Спадът в подкрепата на ПСР обаче не доведе до нарастване на гласовете за основната опозиционна партия - Народно-републиканската (НРП), отстояваща светското наследство на Ататюрк (традиционно обвинявана в елитаризъм, политическа арогантност, а и национализъм сред част от своите поддръжници), останала на 10% под целта от 35%, заявена от лидера й Кълъчдароглу. Отдръпването от двете основни партии доведе до ръст в резултата на дясната Партия на националистическото движение (ПНД), завоювала една шеста от гласовете.

Феноменът на тези избори обаче бе Народната демократическа партия (НДП). Обединявайки лявото и етническото (кюрдското), тя пое огромния риск да остави турския парламент без кюрдско политическо представителство, в случай че не преодолее уникалната за световните стандарти 10% изборна бариера (досега кюрдските партии предпочитаха да издигат своите кандидати като непартийни и независими, за които този праг не важи, осигурявайки си по този начин 35 депутати в предишния парламент). Предизборната математика сочеше, че ако НДП не преодолее 10%, преразпределението на нейните гласове основно за водещата партия води автоматично до мнозинство на ПСР в парламента. Съдейки по предварителните нагласи, това накара немалка част и от градската интелигенция, която не задължително симпатизира на НДП, да гласува за нея - за да не позволи да бъдат развързани ръцете на Ердоган.

Коалициите - възможни, но проблемни

Противно на логиката при гласуването, когато всички бяха срещу ПСР, в следизборната ситуация коалиция анти-ПСР изглежда най-трудно осъществима - предвид практическата несъвместимост между десните националисти от ПНД и лявата, със силно кюрдско участие НДП. Докато и трите останали партии, които засега отричат възможността да се коалират с ПСР, на практика могат да се окажет нейни партньори в управлението. Най-малко вероятното споразумение на ПСР е вариантът „голяма коалиция”, което в турските условия би означавало съчетаване на умерения политически ислям на Ердоган със светските традиции на наследниците на Ататюрк от НРП. По-голям шанс има ПСР да постигне съгласие с дясната ПНД (на база общи национални приоритети) или лявата НДП (възползвайки се от ислямистките тежнения на кюрдската общност). Като правителство на малцинството на ПСР засега остава предпочитаният вариант за мнозинството анализатори.

И един на пръв поглед неочакван по своята важност извод - изборите ще бъдат признати за честни, законни и дори демократични. Най-вероятно - от всички. Което означава избягване на ескалация на политическото напрежение в страната, от което мнозина се опасяваха. При тези резултати очевидно никоя от опозиционните партии няма да постави под въпрос постигнатите успехи, хвърляйки сянка на съмнение върху изборите като цяло, а от ПСР трудно биха могли да се оплачат от нарушения, при условие че контролират цялата държавна машина.

*Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения