Много от семействата, взели да гледат дете, са дълбоко огорчени, че хората ги смятат за печалбари

Най-болезнено е, като ти кажат: “Снимайте детето, идва осиновяване”

Провокативно и дори болезнено изследване ни се наложи наскоро в „Галъп интернешънъл“. Става дума за професионално или доброволно отглеждане на деца в приемни семейства. Наистина деликатна тема, а спрямо нея има доста предразсъдъци, страхове, незнание. Така е всеки път, когато се докоснат пари и личен живот.

Питахме и сред широката публика, направихме и дълбочинни интервюта и фокус групи сред приемни родители. Проучването е мащабно, една част от него вече излезе в медиите. Ще докладвам само бързи впечатления. Всеки, който се интересува от изследването, може да потърси информация от Националната асоциация за приемна грижа, която е възложител. Те, заедно с Мтел и много други, се грижат доста за подобни неща.

Сред широката публика срещнахме закономерните високи нива на колебание и конформистки отговори. Въпреки това хората лека-полека започват да разбират какво е приемна грижа. Над 60% налучкват точното тълкувание на термина - нелоша за този етап най-обща запознатост.

Потърсихме и хипотетичната предразположеност сред обществото към приемно родителство. Близо 40 на сто декларират, че биха правили нещо такова, ако има заплата и издръжка за отглежданото дете. Една пета не биха се захванали при никакви условия, а една десета биха го правили само с издръжка за детето. Друга една десета смятат, че биха го правили съвсем доброволно. Така твърдят. Очаквано онези с по-благоприятна житейска перспектива са и по-информирани, и по-склонни към доброволни усилия.

Много или малко са тези дялове и има ли нещо за притеснение? Едва ли. Става дума за нормална реакция - финансовата страна на въпроса няма как да се избегне, тя пролича и в редица други въпроси на изследването.

По-притеснително е друго: когато направихме дълбочинни интервюта и фокус групи със самите приемни родители, пролича огорчение - казваха, че обществото ги смята за печалбари, за хора, които се възползват от децата. Според голяма част от приемните родители има негативизъм към дейността им. Ето само два знакови цитата: „Сбъркването е тотално от основи. Защо е това настройване сред обществото срещу приемната грижа? Защо се изваждат единични от хилядите приемни родители? Държавните институции нямат мотивация да развиват приемната грижа.“; „Чета в разни вестници. В един вестник пише, че приемната грижа, ромчетата, са нашите малки банкомати. В друг вестник - че все едно се наливат някакви неброени пари, което не е така. Това ме обижда. Аз и улицата да мета, пак ще получавам заплата, а парите, които се дават за децата, те са си за децата.“
Предизвикателно поставихме публиката в имагинерна ситуация „Имате деца, а няма кой да ги гледа“. По естествен път предпочитанията клонят към приемни семейства - с над 50% утвърдителни отговори и около 20% отрицателни. На другия полюс се оказаха домовете за деца - две трети се изказват негативно, а под 10% са на обратното мнение. Явно образът на тези институции в очите на българите е почти окончателно изпуснат. Така мислят и самите приемни родители. Вероятно е логично да мислят така, но това не отменя факта, че домовете за деца у нас явно не се възприемат с уважение. Не че е новина, но трябва да се напомня.

Приемни родители, които интервюирахме, са скептични към институции за грижа за деца, включително и към по-малките домове от нов тип. Смятат, че индивидуализираният подход е ефикасният начин за деинституционализация. Смятат, че приемното родителство дава на децата по-голям шанс при осиновяване, прави децата по-подготвени за живота. Казват: „Децата, които са в институция, не знаят какво е да обичат. Никой не им е казвал, никой не ги е гушкал. Те просто не знаят да обичат. Ние ги научаваме.“ Казват още „Страшно е дете от дом. То е опустошително.“

Питахме приемни родители с всякакви профили: при които има спешно настанени деца, изведени принудително от биологичните семейства, деца с увреждания, малки, големи. Нищо плакатно и патетично няма в отговорите защо го правят. Има негласна увереност. Ако има съзнание за обществена полза, е ненатрапчиво. „Ние не можем да спасим всички деца, но колкото можем“, казва една от жените. Мотивацията им е различна. От „Решихме, че можем да дадем шанс на едно дете“ до „Станах приемен родител единствено защото видях това дете“.

Приемните родители не говорят „по принцип“, говорят за децата. Като за свои деца, разбира се. Всеки би се запитал дали приемните родители се привързват към децата. Да, изтъкват привързването като проблем. Обучават ги да го избягват, да живеят редом с него и да не му дават воля. Но е трудно. Децата често започват да им казват „мамо“. Раздялата с децата наричат „ад“, „удар“.

А раздялата рано или късно идва, ако приемните родители не осиновят детето. Раздялата идва, когато други го осиновят или започне реинтеграция с биологичното семейство. Болезнено е когато им се обадят и им кажат „Снимайте детето, идва осиновяване“. И чакат.

Приемните родители не спират да се интересуват дори и след като детето го няма. Притесняват се, когато нямат информация от и за осиновителите. Искат това да бъде регламентирано. Притесняват се и от момента, в който детето става пълнолетно.

Как комуникират с институциите? Различно, не липсват проблеми, но няма някаква обща драма. Споделят принципни проблеми, но в индивидуалните отношения със замесените институции картината добива неизброими нюанси. По-големият проблем в очите на приемните родители идва от институции, които не са пряко ангажирани с процеса на приемна грижа - не показват достатъчно отзивчивост.
Харесват обучението за приемно родителство. Радват се на грижата на неправителствените организации. Искат да имат възможност за избор на типа договор, който ще сключат - трудов или граждански. Това са част от ежедневните неща. Има обаче и един натрапчив - проблемът с медицинска информация за децата, които вземат. Някои откриват болест впоследствие, други се притесняват, че нямат право на пълноценна информация - защото не са биологични родители. Тежат им и етническите предразсъдъци. Тежи им и икономическата ситуация в страната. Предлагат какво ли не.

Със сигурност пропускам много неща. Но едно не е за пропускане: приемната грижа е един от хубавите шансове страната ни да се издължи на ощетените си деца. И заслужава внимание и насърчение.

*Авторът е директор на “Галъп интернешънъл"

ТЕКСТОВЕ ПОД СНИМКИ

1. Децата често започват да казват “мамо” на приемния си родител, а раздялата се превръща в ад.

2. Възпитаниците на домовете за деца копнеят за домашни грижи - осиновяване или приемно семейство.