Посланието от Атина е: забравете довчерашните прогнози, играта започва отново

"Охи" е на път да стане най-разпознаваемата гръцка дума на континента

Колко „не”-та могат да направят едно „да”? За разлика от математиката, в политиката не е задължително умножаването на два минуса да дава плюс, но пък натрупването на множество отрицателни отговори нерядко оставя възможност за положителен изход.

На фона на гръцкото „охи” (на път да стане най-разпознаваемата гръцка дума на континента) Европа си има поне няколко собствени „полу-не”, които очертават границите на европейската гъвкавост в преговорите.

Първо, Европа не може да си позволи прецедент. В случай на значимо опрощаване на гръцкия дълг съществува реална опасност подобна ситуация да се възпроизвежда при всяка следваща криза в някоя от страните членки. А кандидати, дори към днешна дата, има - най-малкото в лицето на внимателно следящите хода на събитията Испания и Португалия.

Второ, независимо от информациите за наличие на „план Б” за евентуалното излизане на Гърция от еврозоната, никой не се наема да каже как точно ще се отрази това не на гръцките, а на европейските финанси и икономика (по-точно, анализите и прогнозите са толкова многобройни и разнопосочни, че на практика сочат само едно - ясен отговор няма). Нещо повече, няма дори механизъм, по който това да се случи - при създаването на Еврозоната не е предвидена възможността отделна страна да се върне към националната валута. А създаването на такива правила в движение и под натиска на събитията винаги крие риска да се подкопае самият фундамент на конструкцията.

Трето, както винаги се случва с големите длъжници, те поставят в зависимост кредиторите си. По време на кризата нееднократно и в Европа, и в САЩ държавата спасяваше с публични ресурси частни корпорации, които бяха прекалено големи, за да фалират, т.е. създаваха опасност от по-дълбока дестабилизация на икономиката. Сега въпросът опира до това ще се приложи ли същият подход и към една държава.

Четвърто, Брюксел не може да си позволи да загуби Гърция, но не иска да съдейства на СИРИЗА - след неуспешния засега опит за нейното опитомяване. Затова всеки успех на „управлението СИРИЗА” (предизвикващ в широки среди в Европа злорадството от „победата над бюрокрацията”) създава тежък дискомфорт там и най-вече опасения от разрастването на „явлението СИРИЗА” и прехвърлянето му извън Гърция. Но от друга страна, ЕС не може и да се прави, че не го забелязва и да пренебрегва факта, че това явление до голяма степен отразява процеси, валидни за редица страни членки. Неравномерното и все повече възприемано като несправедливо разпределение на тежестите на кризата, при което политиката на ограничения води до задълбочаване на неравенството както вътре в отделните държави, така и между страните членки, генерира социално напрежение и „центробежни сили, разяждащи фундамента на ЕС” (по думите на германския външен министър Щайнмайер). А колкото по-безалтирнативна изглежда дадена ситуация, толкова по-радикално отрицание тя поражда. Иначе казано, ако ЕС сам не поеме инициативата за много сериозно преосмисляне на досегашната политика в посока една по-социална Европа (каквото беше основното послание на гръцкия референдум), рискува да се сблъска с политическа нестабилност в своите редици, проблеми с функциониране на институциите и блокиране на възможността за вземане и провеждане на общи решения.

Пето, съществуват сериозни опасения, че атаката отляво няма да неутрализира тази отдясно, а по-скоро може се получи своеобразна интерференция и силен еднопосочен негативен ефект, дестабилизиращ ЕС. Става дума както за разрастването на националистическите, ксенофобските и антиевропейските тенденции, така и за предстоящия следващ ключов за бъдещето на Европа референдум - този за евентуалното излизане на Обединеното кралство от ЕС.

Не на последно място съществуват опасения (по-силни даже в САЩ, отколкото в Европа), че непостигането на споразумение между Гърция и кредиторите може да наруши съществуващите геополитически баланси в Югоизточна Европа, отваряйки вратите за по-сериозно финансово, икономическо и най-вече политическо влияние на алтернативни международни играчи - на първо място Русия и Китай.

От своя страна Ципрас игра и продължава да играе по ръба на бръснача. С ясното съзнание, че преговори не се водят с референдуми и че това се възприема като политически рекет. Но и с пълната убеденост, че Европа не може да отхвърли резултатите от референдума, без да накърни заявените демократични принципи и ценности. Нещо повече, Ципрас постигна знакова промяна в субекта на преговорите - в политически план на масата на преговорите от гръцка страна вече ще седи не просто правителството на ляво-радикалната СИРИЗА, а Гърция - със суверенната воля на своя народ. Като това рязко засилва мандата и преговорните позиции и разширява полето за маневриране на правителството. Същевременно персоналната промяна пък е публичен жест към кредиторите - обявената оставка (което едва ли е въпрос на лична импровизация) на възприемания като хардлайнер финансов министър Варуфакис цели да демонстрира готовност към по-конструктивен диалог.

В самата Гърция предстои сблъсък на еуфорията от самоутвърденото национално достойнство с реалностите на икономическата логика. И най-благоприятният сценарий не предвижда изпълнение на всички предизборни обещания. А това, независимо от тежкия удар на референдума върху политическата опозиция, не вещае щастливасоциална картина през следващите месеци - със или без споразумение с кредиторите. Защото отхвърлянето на предлаганото решение само по себе си не носи решение на проблемите и те остават да висят с пълна сила. Освен това дори и при постигане на споразумение за разсрочване на дълга и опрощаване на част от него, Брюксел няма лесно да забрави, че е бил „изнудван” и Гърция ще среща сериозни проблеми в ежедневния си диалог с европейските институции.

Забравете всички довчерашни прогнози - играта на нерви започва отново. Това е посланието от Атина, което замени лятната политическа скука в Брюксел с напрежението на неизвестността.

*Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения.