Сред многото политически парадокси у нас има и такъв, който дори не забелязваме. Най-голямата партия управлява втори мандат, пуска здраво корени в местната власт и пращи от здраве, а си остава полунепозната и почти непроницаема. ГЕРБ стърчи като героична скулптура, направена като цяло от второкачествени материали, но на важни места с много добра изработка и с харизматично светещи очи.

Останалите парламентарни партии са добре познати композиции от стари тухли и драматургичен фън шуй за разкош.

БСП е перманентно в конгреси и пленуми, призвани да оформят позиции за обществения живот, докато той си тече съвсем независимо от нея зад прозорците на „Позитано“. А деквалифицираните за управлението на живота висши партийни кадри саможертвено са запушили като матросовци на амбразурата вратата за свежи пленумни попълнения.

Реформаторите са в непрестанни разцепления и тактически отстъпления в името на реформата, предизвикващи периодични вълни от суицидни късания на ризи у симпатизантите. И в този шизофренен кипеж на любов и разочарование реформите се случват по малко или изобщо не се случват, сякаш от само себе си.

ДПС е неизменният гросмайстор, който играе с два хода напред и реди дъските за следващия мандат. Непробиваема отвън и отвътре, тя знае избирателите си до последната бройка и си подбира за отглеждане кадри за високите етажи още преди да е приключил физическият им растеж.

Патриотичният фронт - месинг от стари комити и неопитни националфронтоваци, вее байряка при Тройния съюз, но все плаши, че може да отиде при Антантата - от страх за поредната (тоя път собствена) национална катастрофа.

Ако не броим злополучния ГМО проект ББЦ, “Атака”е най-разпарчетосваната и парламентарно крадена партия - без това особено да й пречи. Нали мегафонът е здраво в ръцете на Волен, а при благоприятно геополитическо ехо старото антиколониално кресчендо звучи космически като Валя Балканска.

Най-малката – АБВ, подобаващо е разделена на лидер, който е в опозиция, и парламентарната група и вицепремиер, които са на власт. С половата си неопределеност насред пубертета АБВ е с доста малки шансове да й пристанат ергени, отказали се от столетнишката геронтофилия или загърбили по-нови формации във фертилна възраст.

И в цялата тая менажерия ГЕРБ стърчи спокойно и уверено. Залисани с игрички в собствения прайд, никой не вижда страховитата й грива. Или пък всички вече са обръгнали на чуждата доминация - поредната изборна победа се пече на тих огън, 10-ата герберска на всякакви видове избори от създаването на партията до наесен.

А би трябвало да е страшно, понеже на местния вот ГЕРБ е готова да помете всички, както Германия през 1938-1941-ва - европейския свят.

Изборите са само след 3 месеца и половина и никой освен ГЕРБ досега не е обявил кой, къде, с какво и като как ще се явява. Михаил Миков ходи из страната и обявява тук-там по някой кандидат, а за София БСП щяла да избира измежду цели 15 претенденти за кмет - от Корнелия Нинова до доц. Иво Христов. Няма даже да е смешно, а направо жалко, ако БСП, която никога при демокрацията не е била първа политическа сила в столицата, сега се окаже даже трета. След реформаторите, които така и не успяха да се консолидират, дори и за столичния си бастион. При всякакви социологически проучвания, които тая и оная партия си е поръчала до момента, но по традиция не огласява, Йорданка Фандъкова пак бие още на първи тур. И то благодарение и на симпатизантите на РБ, значителна част от които ще гласуват за нея, а не за своя кандидат Вили Лилков или който и да е друг.

Положението на реформаторите за вота се утежнява и от това, че още се чудят дали да имат единна регистрация. А междувременно вече успяха и да се разцепят за Варна - СДС и БЗНС застават зад човека на ГЕРБ Иван Портних.

ДПС пък ще връща от отвъдното НДСВ и ще се явява заедно с нея в София и поне в още 40 общини. Двойният либерализъм явно ще осигурява ако не успех, то поне имидж на места, където етническият либерализъм не върви.

И докато останалите се натуткат, машината на ГЕРБ работи по план. Партията си е заплюла надграждане до 18 - спрямо 14-те досега спечелени областни центрове. Плюс още над 100 кметове и 1700 общински съветници. Праща 7 депутати да се бият за кметски места. Стяга огромната си маса в над 300-те си структури в страната. Готова е и с предизборен слоган - “Видими резултати за България”, като по места България ще се заменя с името на съответната община.

А междувременно по градове и села се изливат пари. София е ясна с огромните инвестиции - от инфраструктурата до провинциалното изпъстряне на градската среда с цветенца. Но вече и Пловдив взе да цъфти и връзва и недолюбваният преди кмет Иван Тотев е на път да спечели с лекота втори мандат. Раздвижва се и отдавна закъсалата Варна, което може да осигури стола и на не особено популярния Иван Портних.

Разбира се, като държиш ресурсите на централната власт, видими резултати ще има и по места. А и слоганът е двояк - хем резултатите сега са видими, хем ще са видими, ако ни изберете, така че - дръжте се за нас. Но онова, което незнайно защо остава невидимо за останалите политически партии, е, че в близо 10-годишния си изборен възход във всички власти ГЕРБ постепенно се превърна в единствената партия от национален мащаб. Тя вече си има собствена партийна каста. Тези отдолу растат на горе, онези от по-горе минават още по-горе. ГЕРБ притежава огромна партийна номенклатура и затова ще издигне във всяка община двойно повече кандидати за общински съветници от отредения брой мандати.

Разбира се, тази партия мастодонт е свръхцентрализирана, подвластна е на почти еднолична политическа воля, в нея не тече особено демократичен партиен живот и не изобилства от таланти. Досега тя запълваше дефицита си от специалисти, привличайки кадри от други партии, а за в бъдеще това ще й е още по-лесно - те сами ще търсят кариерно развитие във и чрез ГЕРБ.

Ако обаче остане само мастодонтът ГЕРБ, а почти всички останали партии се маргинализират от второстепенни на третостепенни и още по-надолу играчи, политическият плурализъм в България ще бъде сериозно застрашен. Това няма да е добре и за ГЕРБ, защото колкото и да пораснеш голям, никак не е добре да оставаш сам. Демокрацията не търпи дълго моногамия.