По следите на един въображаем филм

Фестивалът в Сполето сбъдна мечта на Лукино Висконти

СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

СПОЛЕТО, СПЕЦИАЛНО ЗА “ТРУД”

“По следите на въображаемия филм. Висконти - Пруст” се нарича голямата изненада на тазгодишния Фестивал на двата свята в Сполето, Италия (26 юни - 12 юли). Инсталацията пърформанс, дело на Карла Фенди и нейната фондация, бе разположена в църква и бивш музей.

Привлекателната обстановка точно се вписва в пътуването из така желания, но никога незаснет от Лукино Висконти филм “По следите на изгубеното време”. Инсталацията започва с възпроизвеждане атмосферата в дома на прочутия режисьор. Веднъж през 1920 г. Лукино вижда баща си, погълнат от книга, публикувана в Париж през 1913 г.: “Усетил моята изненада, той ми призна, че страда след всяка обърната страница, защото скоро този изумителен роман ще свърши. Беше “На път към Суан” на Пруст. Бил съм на 17-ина години, наблюдавах истинска треска. И аз останах при нея. При Пруст.” Тази първа среща е предопределение. Висконти е покорен от творба с над милион думи, написана за 14 години и населена с повече от 200 персонажа.

Сходствата между френския писател и потенциалния му режисьор са доста: споменът за митологизирано детство, любовта към майката, неуловимостта на възлюбления, хомосексуалността. Разбира се, характерът им е различен: Висконти не страда от черната сянка на хомосексуалността си, чарът и качествата му покоряват сърцата на много известни и влюбени в него жени - от Коко Шанел до Мария Калас, от Елза Моранте до Сузо Чеки Д’Амико. А Пруст, поразен рано от неизлечима болест, води отшелнически живот и не познава подобна свобода...

Мистериозната история започва от нощта, в която Висконти издъхва. Вилата му в Кастел Гандолфо, където никога не е живял, съхранява неоценими материали. Крадци влизат и влачат в градината многобройни сандъци със сценарии, кореспонденция, снимки... Не намират обаче скъпоценности и ги оставят. Куирино Конти - стилист, режисьор и сценограф на Алберто Латуада, Федерико Фелини и Орсън Уелс, разказва как всичко изчезва и много по-късно наследниците успяват все пак да издирят нещо.

Сред находките е филмовата адаптация на “По следите…” - бележки и илюстрации, събрани в кутия с номер UA35. Ето какво изскача от нея: През 1962 г. продуцентката и актриса Никол Стефан купува авторските права на романа и избира Рене Клеман за режисьор и Енио Флайано за сценарист. Сюжетът се върти около успоредните любовни истории на барон Дьо Шарлю и цигуларя Морел и на Разказвача и Албертин. За главните роли се предвиждат Марчело Мастрояни и Жана Моро. Но Жорж Бом, агентът на Стефан, я съветва: “Клеман не е твоят човек, светът на Пруст не е неговият. Идеалният режисьор е Висконти.” Отиват в Милано, срещат се с Лукино, който репетира в Скалата. Той знае за проекта, не обелва дума, говори само за своето виждане за Пруст. Никол обезумява от радост. През 1969 г. Висконти приема предложението и споделя: “Реших да оставя настрана детството на Марсел и социалния свят, за да проследя една от фундаменталните теми на романа - любовта като неразделна част от ревността.”

Междувременно сътрудничеството между режисьора и Флайано е прекъснато поради неразбирателства. Висконти кани постоянната си сътрудничка Сузо Чеки Д’Амико. “Само няколко пъти обсъждахме с Висконти сценария - споделя тя. - За повече от 30 г. съвместна работа непрекъснато сме говорили за романа на Пруст. Лукино го познаваше и обичаше толкова много, че не можеше да понася италианския му превод. Затова с помощта на добър преводач приех ужасната задача да напиша първата версия на сценария направо на френски. А след като бе намерен ключът към филма, не беше трудно да продължа сама. Знаех кои са епизодите, от които Висконти никога не би се отказал.”

Тя пише осем месеца. Шест седмици обикаля Франция, за да намери подходящи места за снимки. Част от актьорите са подписали договор, с други се преговаря. В ролята на Разказвача режисьорът вижда Ален Делон или Дъстин Хофман, а на Албертин, в която той се влюбва - Шарлот Рамплинг. За барон Дьо Шарлю предпочитанията клонят към Марлон Брандо, но продуцентската къща държи на Лорънс Оливие. А за неговия любовник Шарл Морел - австрийския актьор Хелмут Бергер, дългогодишен любим в живота и на Висконти. За готвачаката Франсоаз режисьорът се колебае между Симон Синьоре и Рина Морели; за херцогиня Дьо Германт избира Силвана Мангано, а Грета Гарбо - за кралицата на Неапол. На Бриджит Бардо е поверена малката роля на остарялата Одет.

Междувременно Пиеро Този започва да скицира костюмите, но всяка сутрин, на път за ателието си в Рим, влиза в църква и пали свещ, за да не се снима филмът! Обяснението за това разказа на откриването на инсталацията: “Пруст описва толкова добре цвета и същността на дрехите на херцогиня Дьо Германт и на розовата рокля на Одет, че всичко ставаше ужасяващо трудно. Героите му не са само персонажи, те са личности.”

Началото на снимките е предвидено за август 1971 г., когато е 100-годишнината от рождението на Пруст. Висконти споделя: “Отсега знам, че никой няма да е доволен, че всички ще протестират, ще се възмущават, ще са обидени и скандализирани. Не се притеснявам. Работя спокойно, защото съм сигурен, че никому няма да се харесам.” Филмът трябва да е малко под четири часа, цветът би бил празничен, изображенията - двойни и тройни, като в игра на огледала, за да се сливат минало и настояще.

Работата върви с пълна пара, но изненадващо Висконти обявява, че се отказва от филма. Продуцентката отива в Рим, предлага му двоен хонорар, но... режисьорът започва да снима “Лудвиг”. Чувствайки се предадена, Никол Стефан предприема правни действия и се обръща към Джоузеф Лоузи за режисьор и Харолд Пинтър за сценарист. Ала всичко отново спира, защото е нужно разрешение от Висконти, който смята творбата за своя и също търси адвокати. И филмът не вижда бял свят.

Висконти умира през 1976 г. без никога да обясни причините за отказа си. Разбитата мечта го преследва до края на дните му - той пресъздава плажовете на Балбек в “Смърт във Венеция”, величае Вагнер в “Лудвиг”, преобразява любовта между Шарлю и Морел във връзката между героите на Силвана Мангано и Хелмут Бергер в “Семеен портрет в интериор”, пренася моменти от “По следите…” в “Невинният”. Все пак признава: “Най-голямата ми амбиция е Танкреди и Анжелика по време на нощния си бал да напомнят на зрителя Одет и Суан.”

Сега пърформънсът в църквата показа местата, избрани от Висконти, проектирани върху диорама и озвучени на френски и от музика на Вагнер. В бившия музей е инсталацията с реалните персонажи и с избраните да ги интерпретират актьори. Снимки, скици, документи от онова прекъснато киноприключение излизат отново наяве върху стените, направени от огледала, в които се оглеждат мечтаните от Висконти персонажи.

Финалът на изложбата? Оригиналният киносценарий с автограф на Висконти (предоставен от дъщерята на Д’Амико) е поставен върху бележниците на Пруст - така една история свършва на мястото, откъдето би трябвало да започне... И излизаш удовлетворен - вече си “видял” въображаемия филм на Лукино Висконти “По следите на изгубеното време”.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура