Спомени на един европеец в полите на Витоша

78-годишният кинооператор Венец Димитров издаде автобиографична книга

ИВО ДРАГАНОВ

“Живот с вкус на кино” е бутикова книга на един от най-добрите ни филмови оператори - проф. Венец Димитров. Издадена е в лимитиран тираж, като всяко книжно тяло има свой уникален номер. Веднага става ясно, че е предназначена за влюбени в киното хора с вкус, склонност към размисъл и осмисляне на мястото и ролята на твореца в превратностите на живота.

Без да е претенциозна, книгата е размишление за хората, филмите, приятелите и нещата от живота, случили се в три Българии и в Чехия през размирното време на 1968-а. Изтъкнатият оператор въвежда читателя, образно казано, отвъд екрана - там, където се прави филмът: от зараждането на идеята, през снимачната площадка, в тъмните монтажни зали и озвучителни студия, до първата прожекция. А повечето творци я преживяват като очакване на присъда - тази на публиката и тази на критиката.

Венец Димитров разхожда читателя си в спомени за бележити актьори, режисьори, оператори, художници, приятели, чешити. Много вежливо, както подобава на европеец по дух, възпитание и култура, не издава присъди, не лепи етикети, не се изкушава и за миг да си присвои ролята на нравствен прокурор. На всеки с отношение към киното ще му бъде забавно и увлекателно да научи как са се вземали творчески решения в съдбовни за филма ситуации.

Авторът започва с (не)обикновената си семейна история, която сама по себе си би могла да бъде филмирана. Родителите му са актьори, майката е чехкиня по произход. Артистичната среда предопределя в голяма степен неговата съдба. И тя е свързана с фотографията и операторското майсторство в киното, когато то не беше само и единственно забавление. Венец Димитров стига до висшите му нива след дълъг път. Пет години е асистент-оператор в Студията за игрални филми, после учи операторско майсторство в Академията за изящни изкуства в Прага. След 5-годишно следване и драматични перипетии е поканен от режисьора Ярослав Гилар и заснема в Чехословакия първия си игрален филм “Последното нещо”. Продължава кариерата си като главен оператор на Телевизия Кошице. Освен оператор там той е и режисьор на повече от 20 документални филма по свои сценарии. Венец Димитров разказва живописно за срещите си със световноизвестни имена в чешкото кино, дори със самия Милош Форман. Но животът не е само кино…

Из архивите на МВР-Управление VI-ДС, вх. № 9152 от 23 ноември 1973 г. Относно: Някои прояви на художествената интелигенция през 1973 г.:

Венец Димитров заедно с оператори чехи е заснемал документални филми за войските от Варшавския договор, които впоследствие били укрити. В тях било отразено отрицателното отношение на чехите към нашите войски. Въпреки че е член на БКП, той се отнася доста иронично към някои мероприятия на Партията. Работи се за по-пълно изясняване на дейността му с оглед вземане на отношение.”

Всъщност през септември 1968 г. в Прага, в продължение на десет дни, Венец Димитров заснема събитията с 16 мм камера, а негов състудент чех ги изнася и те сe излъчват от чужди телевизии. А отношението му към контракултурата на младите през 60-те години на миналия век изобщо, снимките през 1968 г., за което поема огромен риск, играят голяма роля в оформянето на личността му.

Венец Димитров описва и едно важно решение в живота - колкото и да е привлекателна бохемската атмосфера в Прага, след като се ражда синът му, той избира да се върне в България със семейството си и детето да израсне сред българи. За него, европееца с чешко потекло, изборът е изключително важен и цивилизационен. Много деликатно в следващите глави дава ясен знак защо е взел това важно в личен, културен и професионален план решение. Такъв избор може би човек прави веднъж в живота си и колкото е по-аргументиран и мотивиран, толкова по-малко ще съжалява за него. Както пише Милан Кундера, „ обикновено животът ти предоставя една възможност… За втора няма време.”

Естествено, този избор е свързан със забележителната творческа реализация на Венец Димитров и с нещо, още по-важно. Според мен представителите на по-старите поколения бяха убедени, че трябва да допринесат за духовното израстване на своя народ, а не само за личното си материално благополучие и лесно съществуване. Неговата следа във филмовата култура на България започва с през 1972 г. с “Игрек 17” на Вили Цанков, който веднага прави впечатление с модерното си изобразително решение. Веднага след това се появи прекрасният филм на Едуард Захариев “Преброяване на дивите зайци”. Портретите на героите, които се правят, че вършат важна държавна работа, без да разбират каква, а всъщност групово оглупяват, изграждат цялостната атмосфера на скудоумие, спряло време, имитация на дейност в годините на застоя.

В “Сватбите на Йоан Асен II”, също на Вили Цанков, Венец Димитров създава впечатляващи портрети на актьорския ни елит. Много вълнуващо той описва случилата се трагедия - Апостол Карамитев умира и това е огромно предизвикателство пред авторите на филма. Коста Цонев продължава развитието на образа на самотния, умен, дипломатичен, с държавническо мислене цар. Този образ прераства в метафора. Атмосферата на интриги, заговори, предателства, смутното време на честолюбие, измами и падения е представена прекрасно чрез осветлението, светлосенките, измъчените лица на героите.

Ценни са спомените за един труден филм - “Циклопът” на Христо Христов. Венец Димитров се шегува, че се прави филм за една от двете вехти подводници на българския военноморски флот. Шега или не, ситуацията е достатъчно условна, пространството - затворено и малко, все пак се снима в истинска подводница, океанът е метафора на проблемите, в които сме потопени, задачата на режисьора и оператора е изключително тежка. Трябва да се надхвърли конкретното и да се навлезе в измеренията на търсената метафора за смисъла на човешкото битие
Важно място в книгата е отделено и на един от емблематичните ни сериали - „Пътят към София“ на Николай Машченко. Много увлекателна е и частта за снимките на 5-серийния филм “Селцето” на Иван Терзиев, който бе спрян и показан едва след промените през 1989 г.

Ярка публична личност с професионална тежест, авторът описва и своята обществена дейност, срещите си с имена, превърнали се в легенда на българското кино, сложните отношения с някои от тях. С по няколко изречения споменава хора, които цени, и особено свои ученици от филмовата академия. С известна тъга констатира, че много рядко, за да не каже никога, някой се сеща да каже, че е нечий възпитаник. Венец Димитров заснема 23 филма с най-различни режисьори. Утвърдени, млади, дебютанти. От всеки ред прозира нещо важно - как е успял да намери общ език с тях. Това е важен въпрос, който, както казах в началото, опира до култура, обноски, възпитание. Все дефицити в националния ни характер.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура