Въоръжени атакуваха Министерството на информацията в Кабул

13 души са задържани преди дербито между „Левски“ и „ЦСКА“

Оставиха в ареста 21-годишния мъж, обвинен в убийството на майка си

​В Словения заловиха 275 кг наркотици, задържани са 9 души

Сайтът на парламента се срина

Берен Саат се скара със свекърва си

Една Деси пролет прави Деси Ламбина изпразни сметките си за благотворителния проект „Магис”

Задържаха трима души за пушене на марихуана пред НС

Адел се раздели със съпруга си

Алла Пугачова бяга от болница, заради Емил Руската Примадона стана на 70

Косово върна в страната над 100 джихадисти и техни семейства от Сирия

Елизабет Шу в комиксова екстраваганца „The Boys” се насочва към тийн аудиторията

Евродепутатът Ева Майдел: Имаме най-добрите икономически показатели в новата история на България

Билков цяр „Разгонен козел” носи потентност Фармацевтка забърква 135 фиторецепти, има дори за рак

Четирима пострадаха при верижна катастрофа край Търново Помляни са 6 коли на пътя Велико Търново – София край с. Ново село

Кръстина Филипова и кръстовете й

Много са кръстовете й. Днес, когато вече наближава 89 години, можем да ги подредим ретроспективно: политическа забрана да следва; рано останала вдовица с малко дете в трудни години; ранна смърт и на други любими хора; невъзможност да развие литературната си дарба в продължение на десетилетия. Поради което издава първата си стихосбирка след 65-годишна възраст. И което я принуждава да е в непрекъсната надпревара с времето. Без да го е победила, го е надмогнала – успяла е да издаде близо 20 книги със стихове, проза и произведения за деца.

И още един тежък кръст – да се осъществи във време, в което това няма значение. Време на непризнаване на действително постигнатото и на упадък на ролята на Словото в живота на нацията. Поговорката „Всеки носи кръста си” следва да се допълни и с – но и всеки го изработва. Толкова голям, че да го носи достойно. Което тя и сега прави. Защото боледува от множество тежки заболявания. Най-страшното от които за писането е прогресивното й ослепяване. Тя пише, като диктува варианти на творбите си на близки хора. Докато се получи исканият текст. И в това състояние готви поредната си книга. За която казва, че е последна. Нещо, което чувам от преди три книги. Тъй че по-важното е, че е готова и с този кръст. За да дочака и издаването. В книгата ще има и поезия, и проза. И ще доминира темата за смъртта. Покорена от величието на посланията й. Нещо, което можете да разберете от предложените стихотворения.

ВИЗИТКА

Кръстина Филипова е родена в София на 29.11.1926 г., където завършва полувисше медицинско образование и работи по специалността си. Автор е на стихосбирките „Битие за двама” (1995), „Земя за живеене” (1995), „Ледени огньове” (1997), „Слънца назаем” (1999), „Нераздадена нежност” (1999), „Слънчев сплит” (2003), „Светлина от залеза” (2006), „В окото на циклона” (2009), „Дойдох, видях…” (2009); на детските книги „Приказки” (1998), „Сладоледена история” (1997), „Господин Вятър” (1999) и на детско-юношеската повест „Африканска магия” (1999). Издала е романа „Опасно мълчание” (2003), сборниците с разкази „Не пожелавай жената на ближния” (2003) и „Танцувай с мен” (2007). По неин сценарий е документалният филм „На пост пред живота”. През 2011 г. излиза от печат автобиографичната й книга „Светлооки мъже”.

СЛЕД СТЪПКИТЕ НА ВЯТЪРА

Пустее плажът.

Край мене с крясък гларуси прелитат.

И знам, че нещо искат да ми кажат,

а може би и нещо да ме питат.

Изгревът е легнал в своите ясли

и над вълните

пилее щедро своя блясък.

А те игриво и безредно трупат

върху гърба на есенния пясък

ненужни на морето водорасли.

Вървя след стъпките на вятъра свободна, млада.

Презирам всичките стени и всичките заключени врати.

Те винаги били са част от ада.

Прощален вик ранява и сърцето, и душата.

Навярно чайка някъде умира.

И аз изпитвам болка за крилата й.

С космична скорост остарявам.

Часовник в мен с досадна педантичност

брои секундите, които ми остават.

Смъртта е тук, непоносимо близко.

Ще мога ли да кажа на света, че го обичам,

и от небето прошка да поискам.

Пет, четири, три… Часовникът отказва да брои.

За две секунди трябва нещо да направя.

И на приятели, и на врагове прощавам.

И моля Бог:

„ В тези тежки времена не ни забравяй!

Не позволявай някой да е сам.”

Две секунди… Поне да бяха два живота –

единия на птиците да дам.

Събуждам се.

И знам

защо сърцето ми предчувства земетръсите.

И ме боли, дори насън,

за чайката от старост уморена,

изпратила последния си вик.

И няма как да не боли, да ме отмине,

щом всички част сме

от вечната божествена необозримост.

Неосъзнато свързани и неделими.

ПРЕДИ ДА СИ МИ КАЗАЛ ЛЕКА НОЩ

Не виждаш ли, че времето е залезно?

И като свещ топи се и догаря.

Да не мълчим, да разговаряме

дори и да сме страшно уморени.

Да бъдем будни даже през нощта.

И с най-добрите, с най-нежните от всичките ни думи

да си припомняме забравени неща.

Мълчанието може да убива.

То може да е злато, но и нож.

Недей заспива,

преди да си ми казал лека нощ.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.