Димитрина Янева

Сред необятните прерии на щата Куинсланд в Австралия, в областта Дарлинг Даунс се намира станцията за стригане на овце Джондариян. Тя е най-старата и най-голяма ферма, вдигната през 1859 г. в центъра на огромно пасище като част от огромното пасище и повече от век е място със свой собствен живот покрай стригането на милиони овце. Днес е под закрилата на закона за културното наследство, исторически музей с ресторанти и атракциони и посреща 7 дни в седмицата милиони туристи. А в дървената барака се устройват празненства и сватби, за които доста трябва да се почака ред.

Първият британец, стигал до Дарлинг Даунс е Алън Кънингам, ботаник, син на градинар от Уимбълдън, и това станало през 1827 г. Той дълго не могъл да основе тук селище, защото наоколо имало само колонии с осъдени. Но красотата го омаяла и той останал в Австралия до края на живота си. Ето как описва местността: “Просторни земи с пухкави хълмове, меко спускащи се на изток до основите на величествени планински вериги. На запад в далечината пак са се ширнали хълмове, покрити с висока златисто нежна трева, която се къдри от нежния бриз. Ниски дървета тук-там се подават над морето от треви. Приближавайки, усещаме лека мъгла по техните пухкави гърбове, а блатните дъбове ни показват, че тези обширни пространства не са зажъднели за вода.” Перуники, сини водни лилии в тесни блата, вирчета с чиста вода, в която живеят раци и сладководен кефал, а по далечните склонове тъмнозелена гора, напръскана с розови и червени цветя, под яркосиньо небе - това описанието на друг изследовател, естествоизпитател и местен политик Арчибалд Местън.

Джордж Еванс, работил над 50 г. Станцията описва пасищата на Дарлинг Даунс: „Целите тези необятни прерии бяха покрити с удивителното богатство от местни треви, една от тях известна като див овес, растеше на височина до 2-3 метра. Рано сутрин мъжете, просмукани цели от росата, яздейки един зад друг, можеха да видят само шапката и раменете на колегата си отпред...”

По осем месеца в годината хълмове били покрити с идеална сочна зеленина, толкова нужна за стадата. А след дъжд огромната прерия е като необятно изумрудено море с безброй бели петънца - овцете, пръснати като точици. Пастири се заселили тук масово в периода 1840-1850 г., а след 1885 г. започнали да заграждат пасища с бодлива тел. Правилото на собственост било просто: колкото повече пари имаш за тел, толкова повече хектара стават твои! Животът им не бил лесен, доста самотен, вечно на кон с някой приятел от кучешки произход и вечни нападения от страна на аборигените и дивите кучета динго. Те причинявали много щети, затова по едно време дори имало премия от 1 лира за убито динго. Уилям Морган бил млад и як и дори нямал нужда от пушка, трепел ги с тоягата си. В архивите е записано, че за 3 г. е затрил 43 кучета динго!

Стригането, изпирането и сортирането на вълната бил дълъг и трудоемък процес и събирал семействата. Това се превръщало най-сетне в шумен празник.

До 1880 г. перели вълната още върху гърбовете на овцете преди самото стригане. Прането ставало в един огромен скалист вир, специално издълбан при потока Оакей. Водата се изпомпвала от него до метални контейнери чрез съоръжения, задвижвани от 4 впрегнати коня. После по 14 дървени улея се спускала до вира, където стоели 14 мъже. Всеки мъж сграбчвал по една овца, слагал я под струята в улея и я въртял, докато вълната светне. После отвеждали изтощените животни на сушина. Работата била тежка, устоявали само най-силните мъже. И тук са записани рекорди: за два месеца през 1875 г. Джон Енглехарт изкъпал 11 772 овце, за което му платили по 1 лира за всеки 20 овце!

Стригането пък било направо истинско мъжество. В началото се извършвало ръчно, с огромни ножици, а по-късно (почти век след това) били въведени електрическите ножици. Особено внимавали да не порежат кожата на овцата, защото при сортирането и най-малкото замърсяване сваляло качеството на руното. Изсъхнала и сортирана, вълната се опаковала на огромни бали и натоварена на коли, теглени от коне или волове, тръгвала към пристанищата. На връщане товарните коли се отрупвали с всякакъв вид друга стока, необходима за живеещите в станцията. Коларите били много смели и здрави мъжаги, само най-добрите успявали да се справят с огромните проблеми по време на пътуването - тежките терени, промените във времето, атаките на аборигените. Затова каруцарите от различните станции пътували заедно, за да си помагат. Тези пътувания често траели по 6-8 месеца. А през това време съпругите им се грижели за стадата, домовете и многото деца, които имали.