В условията на раздор правосъдната реформа ще роди нов хаос и още по-остро усещане за несправедливост

Какво целим със съдебната реформа? Ако гледаме от какво има нужда обществото, то се събира в две думи: бързина и точност. Т.е. да се осъждат всички виновни и да не се осъждат невинни. А какво се предлага? Коронното ястие в менюто, блюдото на главния готвач Христо Иванов, е разделянето на ВСС на две колегии: съдийска и прокурорска.

Никой не си прави труда да каже, каква е причинно-следствената връзка между мудността и неточността в правосъдието и факта, че съдиите не се самокадруват разделно от прокурорите. Не се издигат аргументи, че това е единственият начин за доближаване до целта. Че не може например просто да се поправи генераторът на случайни числа в компютъра, който разпределя делата между съдии (работа за един програмист за един ден), да се демократизира гласуването за висшия кадрови орган - ВСС, да се опростят най-бавните процедури на обжалване, да се увеличи капацитетът от прокурори и съдии, да се подсилят пълномощията на специализираните звена за борба с организираната престъпност по висшите етажи.

Нашата традиция е друга. Прави се скандал, пуска се в ход щурмовият отряд на „безплатно мразещите когото трябва“, извиват се ръце и накрая се правят промени, които всички магистрати дружно ще саботират, заобикалят и използват за облагодетелстване на клики.

Това не е отсега. Да вземем реформата от 1998 г. Според конституцията прокурорът (както и съдията, следователят) трябва да „се подчинява само на закона“, а „главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори“. Т.е. той се грижи законите да се прилагат коректно и по еднакъв начин от всички прокурори. Основната идея беше ясна: да се предотврати връщане на авторитарните порядки.

През 1998 г. обаче Законът за съдебната власт даде на главния прокурор пълномощия далече извън рамките на основния закон: „Прокуратурата е единна и централизирана... Главният прокурор издава инструкции и дава указания относно дейността на прокуратурата. Всеки прокурор е подчинен на съответния по-горестоящ по длъжност, а всички - на главния прокурор… Прокурорът от по-горестоящата прокуратура може да извършва действия, включени в компетентността на прокурорите от долустоящите му прокуратури и писмено да спира и да отменя разпорежданията им“. Освен това прокурорите имат рангове със съответни заплати, точно като в армията.

Накратко, вместо методическо ръководство и надзор, бе въведен армейски устав, с единоначалие и субординация. Освен на законите, прокурорите се оказаха подчинени и на пирамида от началници.

Само една от последиците е, че представителите на прокурорите често гласуват във ВСС като единен блок под благия поглед на своя началник. И съответно съдийските представители се чувстват дискриминирани.

Това принципно противоречие изцяло липсва в анализа на проблема. А напразно. Още през 90-те години се забелязваха разочароващи деформации в съдебната система - корпоративизъм, клиентелизъм, шуробаджанащина и роднинство, де факто поставяне на съсловието над закона. Т.е. оформи се един самовластен елит и почвата бе добре наторена за семената на корупцията. Висшестоящи прокурори заключваха дела в касите си и си правеха компания на маса с мафиоти, съдебни началници ползваха крадени джипове като служебен автомобил, председателят на Върховния съд шантажираше парламента за по-голям бюджет…

Обявената цел на сегашните реформи е да се увеличи независимостта на съдебната система. Средствата обаче водят към увеличена зависимост от изпълнителната власт: министърът на правосъдието не само председателства ВСС, а ще получи роля в кадровите решения.

Както става със здравната реформа, в хаоса си пробиват път най-мощните закулисни интереси. Които са достатъчно очевидни. Ако в делото на Москов виждаме удивителна дискриминация на пациентите уж с цел увеличаване достъпа до здравеопазване, в усилията на Иванов наблюдаваме „премахване на лобизма“ в правосъдието чрез подмяна на едни лобита с други. Т.е. диаметрална противоположност на целите и средствата. По същия начин през 1998 г. скритата цел беше да се настанят достатъчно свои хора на ОДС в ядрото на магистратурата. Наложиха ли тези хора по-чисти порядки? Напротив, тъкмо тогава зачестиха скандалите.

Как се прави реформа? Много скучно: описание на проблема; анализ на причините; предложение за промени в правилата на играта и ресурсите; прогноза за очакваните последици (положителни и негативни, защото винаги има и негативни); обсъждане от компетентни и заинтересувани групи (което включва в случая и гражданството); компенсиране на дефектите в предложението и балансиране на интересите в обществото; законодателно приемане; разясняване; прилагане.

Със съдебната, здравната и други реформи нищо такова не се прави. Може би защото не съответства на националния ни нрав. Ако наберем достатъчно търпение, ще изгубим желание. Прекалено е сложно. По-добре е да направим скандал и суматоха, а в мелето да мушнем реформата във вратата. А какво доказва, че това изобщо е реформа? Ами това, че се прави трудно! Мнозинството юристи са на мнение, че предлаганите промени не налагат изменения в конституцията, т.е. че за разлика от 1998-а те дори не й противоречат. Колко удобно, би отбелязал читателят. Колко жалко, мислят си реформаторите. Защото ако няма съпротива, за какво сме нужни ние?

Може и да им е мъчно, но мащабна реформа не може да бъде осъществена без един колкото се може по-широк обществен и политически консенсус. Тъй като без него нищо разумно в нея няма да се приложи на практика. Имаме и обратни примери. Ред сериозни промени бяха постигнати през 2004 г., например ограничаване на имунитета, административни права на министъра на правосъдието спрямо ВСС, прокуратурата и съдийството. Стана възможно главният прокурор да бъде разследван, без да се налага той сам да си разписва заповед за това. Но „дефектът“ на тези промени явно е бил, че станаха обмислено, обосновано, без набелязване и сатанизиране на враг, което да прикрива нищета на идеи.

За разлика от 2004-та, сегашният парламент е сбор от взаимно отричащи се партии - дори вътре в управляващата коалиция, камо ли между нея и опозицията. При такива условия, колкото и да е наболяла необходимостта от реформи в правосъдието, не може да се очаква раздорът да роди нещо повече от нови дози хаос и още по-остро усещане за несправедливост в обществото.