Секси лъвицата Оливия Уайлд ще се пробва в режисурата Дебютният филм на мацето се казва “Booksmart”

ООН прие единодушно резолюция за прекратяване на огъня в Сирия

Филм с българско участие спечели “Златна мечка” на “Берлинале” (СНИМКИ)

Шофьорка заби колата си във бензиностанция в Благоевград

Все повече туристи от Азия идват у нас с цел винен туризъм

Работодатели дават щедри бонуси за довеждане на нов колега в офиса

Сидеров: Мога да намера нов енергиен министър

КАТ преброи 2536 ранени по-малко от лекарите Разлика с над 22% между данните на МВР и Министерство на здравеопазването установи Институтът за пътна безопасност

Забраниха играчките оръжия в пакистанска провинция

Вижте акцентите в броя на вестник “Труд” в неделя, 25 февруари 2018

Сняг и паднали дървета на Шипченския проход

Въоръжен мъж се барикадира в дома си във Велинград Излезе да вземе дърва за печката и го арестуваха

„Левски“ подгони вечния съперник

Цветанов в Сандански: Усилията на ГЕРБ са насочени към реализирането на успешни политики в местната власт

“Реал” се утвърди в тройката

Кога референдумът престава да бъде референдум

В центъра на провала е обърканото поведение на Реформаторите, подвластно единствено на личния им интерес

Всичко приключи по възможно най-безобидния начин – най-добрата реформа е да не правиш лоши реформи

Политическият сезон бе увенчан подобаващо с провала на референдума. Да си припомним, той трябваше да включва три въпроса. За мажоритарното гласуване, задължителното гласуване и гласуването по електронен път. Да вземем мажоритарното гласуване. То наистина е популярно, не на последно място благодарение на епичната кампания, която ни убеждаваше, че цяла Европа е зле заради пропорционалната система, само Франция е цъфнала и вързала със своя перфектен мажоритарен избор. Такива митове обаче ни докараха Симеон през 2001 г., безогледната приватизация през 2007-2009-а, превръщането на здравето в стока през 2000 г. Като че ли не ни стигат непопулярните реформи, сега остава да си патим и от популярни. Това – от една страна.

От друга, въпросът „Дали част от депутатите да се избират мажоритарно?“ беше уловка. Той съдържа 238 въпроса, според това, колко голяма е въпросната „част“. Така че някой може да го разбере като незначителна част и да хареса идеята, защото иска пропорционалната система. Друг – да го разбере като „почти всички“ и да го подкрепи, понеже е противник на пропорционалната система. Т.е. „да“, ще означава и „да“ и „не“. Което е абсурдно.

В скоби казано, в центъра на провала беше обърканото поведение на Реформаторския блок. Той беше договорил този референдум в Програмата за управление, но още в комисиите на НС се сети да го прецизира. Защото имало и по-добри варианти. Мартин Димитров разви тезата, че при мажоритарно гласуване всяка партия издига само един кандидат, докато при пропорционална издига до 40. Така има по-голяма конкуренция и повече свобода. А Реформаторите са за свобода, нали?

А въпросът за задължителното гласуване пък отпадна, защото в комисиите депутатите бяха успели да се сетят, че в Конституцията гласуването е право – не задължение. И вероятно са съобразили, че не е редно една четвърт от избирателите да задължат всички останали да участват в избори. Оставям настрана обяснението, че ГЕРБ са се ядосали на РБ заради неспазената дума по предишния въпрос.

В резултат накрая оцеля един въпрос. Но той за жалост е негоден за референдум. В „гласуване дистанционно по електронен път“ се крият две диаметрално противоположни процедури: гласуване чрез домашен компютър и друго лично устройство или гласуване с машина в изборната секция, свързана дистанционно с централния компютър на ЦИК. Първият случай се среща в една единствена страна в света – Естония. Справка – Уикипедия. Не знам как е в Естония, но в наши условия това със сигурност ще е ново Елдорадо за прекупвачите на гласове и контрольорите, които могат да надзъртат зад гърба на гласуващия. Законът за референдумите не допуска въпроси, противоречащи на Конституцията, а в нея изрично е записано, че вотът трябва да е таен. Значи въпросът е недопустим.

Машинното гласуване е нещо съвсем друго. То се извършва в тъмната стаичка в секцията и тайната на вота е гарантирана. Жалко е, че хора с дипломи на политолози разпространяват мита, че нямало проблем българите в чужбина да гласуват от домашния си компютър. Напротив, има проблем и той е очевиден. Т.е. ако искат все пак да има референдум, нека депутатите да бъдат така любезни до ваканцията да посочат, за кой от двата варианта става дума.

Как се стигна дотук? В стремежа да обедини мнението на народните представители, които са за възможния минимум и за възможния максимум „мажоритарност“, колективният им ум не можа да се спре на едно число: половината депутати; 31 депутата; три четвърти; всички? Нерешима задача, защото философията и досега не е решила древногръцкия парадокс на Зенон Елейски, наречен „купчина“.

Имаме купчинка пясък. Отнемаме зрънце. Тя пак си остава купчина. Повтаряме действието и отново получаваме купчина. От това следва, че понятието купчина не се променя от количеството зърна. Но ако продължим, рано или късно стигаме до едно зрънце. Следователно, едно зрънце е купчина? Със същата логика, какво пречи да отнемем последното зрънце и да обявим 240 депутати за „множество от мажоритарно избрани с обем нула“?

Черпейки от мъдростта на вековете, можем да се запитаме и друго. В кой момент референдумът престава да бъде референдум? Мисля, че в нашия случай този момент вече е достигнат. Но ако трябва Росен Плевнелиев да се покаже като неочакван радетел на пряката демокрация, референдумът може и да се проведе.

А в кой момент реформаторите престават да бъдат реформатори? Като че ли се забелязва някаква закономерност: в който нещата опират до личния им интерес. В техен интерес беше да направят предизборен трик (по признанието на Божидар Лукарски), като се кълнат, че ще изхвърлят Бойко Борисов от властта. За да спечелят повече гласове. После беше в техен интерес да се подпишат тържествено в Правителствената програма под обещание за референдум по трите въпроса. За да влязат във властта. Сега е в техен интерес да не се изхвърлят сами от политическия живот чрез мажоритарна система. “При така поставен въпрос, ако на избори гласуват 30% от българите, може да се получи дву- или трипартиен парламент“, поясни Вили Лилков. Докъде стига въпросният интерес? Не казват. Но миналата седмица поискаха ненужна промяна в Конституцията, като предлог да събират 180 гласа, а заради това им „се наложи“ да плонжират с троен аксел в обятията на… Пеевски. През юни пък в интерес на медицинския бизнес Петър Москов раздели пациентите на правоимащи и още по-правоимащи с втори пакет „услуги“.

От мача като морален победител със загуба 0:3 излиза Плевнелиев. Той вече се обяви за патрон на пряката демокрация и критик на партиите. Нищо, че водеше яростна битка срещу референдума за “Белене”. Тогава твърдеше, че въпросът е технически, а сега наложи един още по-технически. Добре, щом обича толкова много референдумите, защо не предложи допитване за отзоваемост на депутатите, за ограничаване на партийните субсидии, за достъп на гражданите до Конституционния съд, като в Германия; за квоти в публицистични предавания в частните телевизии за непартийни движения; за изучаване на предмет „Конституция, закони, права и задължения на гражданите“ в горните класове. Или референдум за самите правила на референдумите: предизвикване с 100 000 подписа, а не с 500 000, (което ги превръща в монопол на същите партии, чието законодателство предизвиква недоволство), премахване на забраната да се прави допитване по данъчните закони; за забрана партии и комитети да се измятат и да си сменят позицията преди референдума (както направи ГЕРБ през 2012 г.). Може би защото това биха били реални промени и биха настъпили реални интереси на статуквото?

Равносметката: всъщност всичко приключи по възможно най-безобидния начин. Защото явно се стигна до фазата, когато най-добрата реформа е неправенето на лоши реформи.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.