- Вие сте от Варна г-н Мавродиев, морско момче. Какво сравнение ще направите между сегашния град и този от детството ви?

- Сравненията нямат никакво значение. Аз като бях дете Варна беше 60 хилядна. Асфалтовият път, единственият в цяла България беше от центъра до царския дворец Евксиноград - това са 6 км. Оттам нататък промените са огромни. Дали е за добре или за зле не знам. Малкият град имаше своите предимства. Спомените ми от детството са прекрасни. Ходехме голи, боси през лятото, щото като си оставим дрехите на плажа ги крадяха, те едни дрехи бяха... Какви игри, какво ли не... “Златните пясъци” ги нямаше, беше една джунгла, змии, пустота и красота. Но когато се намеси човекът нещата се променят за сметка на красотата. Така излиза. Самият човек не знае колко е красив преди да се развали сам.

- Вие сте от актьорите, които устояха в трудните години за театъра през т.нар. преход. Как успяхте?

- То като дойде, не пита. Никой не е очаквал, че така ще се развият нещата. Ние виждахме в тази промяна едно добро бъдеще, едно истински разумно начало във всяко отношение. Не знаехме, не подозирахме даже, че този неистов стремеж към свобода на народа български ще се изроди в свободата всеки да прави каквото си иска. Ние не можем да бъдем граждани, да имаме гражданско общество. Става дума за един манталитет, създаден през петвековно живеене при гнет - като гяур. И великата мечта във въображението на гяура каква е? Мечтата на гяура е да се види бей. А нашите силни умове търсят реализацията си навън, да не пречат на бейовете. Противни са на природата на бея и той се мъчи всячески да ги разкара. Сигурно изпитва голямо щастие да разкара милион и половина души извън България... Мисля, че съм изчерпателен.

- Но за трудните години на театъра не говорихте.

- Битката беше много яка. Театрите бяха в много, много трудно положение. И както в една нощ през 1991 г. беше унищожено киното и на другия ден вече го нямаше, така се очакваше да се случи и с българския театър. Впрочем оттогава като чуя думата реформа - настръхвам и полудявам. Мразя тази дума. За мен тя обозначава огромно престъпление във всяка област на нашия живот. Та като почнаха реформите адът дойде на бърза ръка. Нашият, Младежкият театър го навряха на кучето да не кажа къде, поради изграждането на нова сграда уж. Но се оказа, че нямаме късмет да се обърне внимание на този въпрос, а се обръщаше внимание на други работи - а именно как терена на “Дондуков” да бъде откраднат. И затова възстановяването на сградата се влачеше.

- Е, все пак битката приключи успешно и имате нова сграда.

- Само дето на два пъти ни заплашваше, благодарение на тогавашните "реформатори", Младежкият театър да изчезне като понятие от историята на българския театър. Колко му беше? Какво че е създадено, че има традиции. От тези години ми остана горчив вкус, който се изразява в следното: Американците имат ден на благодарността, национален празник.Аз мисля че при нас трябва да въведем ден на НЕблагодарността. И на забравата. Защото поддържането на традициите, устоите на нещата жестоко дразни бея, който мисли, че всичко почва от него и другото му пречи. И това не е на политическа основа. Политиката в България е само конюнктура. Да следи откъде духа вятърът.

- Защо мислите така?

- Пак говорим за манталитетен проблем, който изисква дълга еволюция. А именно запазване на традициите, на неща, които са градени и не трябва да се рушат с лека ръка. Става дума за културния, нравствения, духовния живот. Макар че в това време, в което живеем целия свят по някакъв начин е жестоко атакуван от новостите на науката, които навлизат със шеметна скорост и променят общуването на хората.

- Според разни проучвания покрай модерните комуникации новите поколения ще общуват помежду си все по-малко словесно и все повече визуално.

- Това е жалко и тъжно. Сега бях в Родопите, снимахме един филм за събитията през 70-те години, когато преименуваха помаците. Та там говорят един език - брилянтен български, красив, с някои остатъчни падежи. Говорят както пише Хайтов, като езика на Йовков. И все ги карах да ми повтарят разни фрази. То беше красота, богатство. Боже, викам си, колко много значения имат думите.Сега това е сведено до нещо ужасно.

- Какво е положението с публичното слово според вас?

- Вбесява ме когато по националната телевизия гледам в изписванията граматически грешки, които ми вземат акъла. Възможно ли е да няма редактор? Щом официозите пишат и говорят с грешки, какво да искаме от останалите. Младите ми колеги в театъра говорят много правилно, но не съм ги изпитвал да видя как пишат.

- С какво младите поколения в театъра се различават от предишните, от вашето да речем?

- А, този въпрос не го считам за правилно зададен. Всеки човек е различен от другия. А иначе напротив, еднакви са нещата. Както ние на времето се вълнувахме какво ще правим, в какъв свят ще влезем, как ще стане, по същия начин и те се вълнуват. Абсолютно едно и също е. Важното е правилно да бъдат подадени условията на играта. Т.е. да могат да правят това, което искат, което ги вълнува истински. А не да изпълняват парични поръчки, като търговско дружество в театъра. Иначе много бързо могат да станат едни маймуни, на които им е омръзнала професията и им се гади, но го правят за да вземат някой лев.Това е страшното. А колко е важно това, че те не помислят даже за средствата, които им трябват за живот. Чудесни са и много талантливи.Е, има някакъв процент меркантилни, но него винаги го има. Важни са условията на играта и кой какво иска от нашата култура и изкуство.

- Вълнува ме един въпрос и често го задавам на вашего брата - за края на бохемата. Защо изчезна?

- Аз съм имал късмета да се движа само в такива среди. Съжалявам ги сегашните поколения. Макар, че ние в Младежкия си ги поддържаме тия нрави, така си живеем... Но то е свързано с разделението на хората, с генералната промяна на живота. Парите стават основен критерий за човешкото присъствие на тази земя. А тукашната алчност на мечтателя - бей, чудовищна и нагла, смачква душевно и убива вкуса към живота. И как да има бохема?

- Та имало е след войните, след най-страшните катастрофи за човечеството.

- Много ясно защо. Бохемата е реакция към света с надеждата за по-добро. Че светът не е това което е, че той носи предстоящ смисъл. Докато новият мрак се оказва, че не носи нищо. Ами през 60-те години европейското, американското, съветското кино какво беше? А сега? Сега става дума за ширпотреба. Едни и същи глупости, щампи. Е, тук таме се появи нещо силно, хубаво, но все по-рядко. А беше ежедневие, беше време общо за Европа след войната. Време духовно - с надежди и мечти. После играта загрубя, американците направиха една хубава финансова криза, та да накривят шапката на целия свят и най-вече на Европа. И се стигна до уродливо развитие на човечеството. Каква бохема? Ние пак се събираме, пак сме същите и си говорим, че ни няма. Макар че продължаваме да работим, имаме идеи, репетираме, не се отказваме. Няма за нас друг начин да дишаме. А каквото било било.

- Селските хора имат една фраза, дето винаги ме е притеснявала. Каквото дойде, викат. Нещо примиренческо има в това.

- Скипсис. Той знае, че каквото дойде трябва да бъде посрещнато, нали? Да съм готов за него. Ето сега този срам за България. Това не е ли "каквото дойде". Е, дойде! Аз се чувствам унизен и обиден като ми закъснява заплатата. Щото те не били решили методиката. Няколко чиновника финансисти решават съдбата на цял народ. Не зачитат нищо. Ние псуваме! Но какво от това? Каквото дойде. Макар че не е така, когато мисля за това, което искам да правя. Но те пречат на мен. Аз трябваше да репетирам вече в края на сезона. Объркало се било нещо! Какво се е объркало? И все ние сме вътре. И как става тая работа, бе? И сега ще чакаме чак след Нова година. И я стане, я не. Това не е ли "каквото дойде"?

- Не знам.

- Аз знам. Чакам да спечеля от тотото. Отнякъде да дойдат пари да си направя постановката. Какво искат? Да ме откажат да живея ли?