Интервю на ЙОРДАН ПРОДАНОВ с испанския писател и автор на "Кратка теория за пътуването и пустинята" специално за “Труд”

Само на 32, той е от новата вълна литературни дарования в Европа. А книгата му „Кратка теория за пътуването и пустинята” (издание на ИК „Персей“ в поредица, подкрепена от програма „Творческа Европа“ на ЕС) е сборник разкази, чиято цел е да опишат света на емоциите в съвременния свят. “Очевидно е, че битието ни се управлява от тях”, подчертава испанският писател Кристиан Крусат, носител на Наградата за литература на Европейския съюз.
Той е учил приложна лингвистика и посвещава доктората си на сравнителната литература. Завършва го в Амстердам, защото носи и холандска кръв. Може би именно от този докторат идва и самочувствието му да си играе с думите, да ги вдъхновява да проявяват различни състояния. В „Кратка теория...” (в превод на Румен Руменов) всяко чувство се разтапя, за да се роди следващото. Това е книга за всички, които искат да променят нещо в себе си. В момента Крусат е в Мароко, но се съгласи да даде интервю за в. “Труд”:

- Можете ли с няколко думи да се опишете - кой е Кристиан Крусат? И защо станахте писател?
- Кристиан Крусат е... някой, който в момента отговаря на въпросник за хипотетичните си български читатели (все едно пращаш съобщение в празна бутилка) и който не се интересува дали е един и същ човек, разделен във времето, или по-скоро времето, разделено на различни персони. Колкото до втория въпрос, да бъдеш писател, е добро извинение да си оставиш брадата да порасне - аз винаги съм искал да имам брада.

- Има ли предистория книгата ви “Кратка теория за пътуването и пустинята”, която тези дни бе издадена и на български език?

- “Кратка теория...” беше написана беше между Ибиса и Северна Франция. Между тези два географски координата се намират и емоционалните пустини, за които се разказва в нея, въпреки че там има място и за географските пустини на Алмерия (Испания) и Аризона (САЩ). В разказите от “Кратка теория за пътуването и пустинята” старите знаци за идентичност, базирани на националност, религия и семейни традиции, са се разводнили така, че персонажите се опитват да построят своята собствена самоличност с малкото, което им остава. Така започва пътуването...

- Бяхте отличен с Наградата за литература на Европейския съюз - това промени ли по някакъв начин кариерата ви?

- Най-хубавото е възможността “Кратка теория за пътуването и пустинята” да бъде преведена на български, хърватски и английски. Освен това се появиха частични преводи в Нидерландия, Италия и Франция. За мен това е привилегия.

- За кой читател пишете - за този, който чете наред, тоест хваща всяка новоизлязла книга, или за онзи, който чака да се появи нещо различно, за да посегне към него?

- Предполагам, че се насочвам към някого, който прилича на мен, т.е. някой, за когото действителността изисква въображаеми карти и който преди всичко смята, че не съществува един-единствен начин да усетиш нещата.

- Коя човешка емоция ви привлича най-много? Всъщност слабост ли са емоциите? Как се справяте вие с тях?

- Очевидно е, че живеем в свят, в който има свръхизобилие от емоции, но това са обичайни, добре познати, предопределени и предвидими емоции. Разбира се, персонажите, които разигравам в разказите си, са жертва на този емоционален колапс и заради това сюжетът на някои от тези истории е във връзката, която главните герои установяват със самите себе си, със своите най-дълбоки, а понякога - трябва да си признаем - и неприемливи желания, вълнения и копнежи. Но в никакъв случай не мисля, че емоциите са слабост. Те са единственото, което отличава човешките същества от растенията и повечето политици.

- Има ли моменти в живота ви, когато сте се чувствали самотен? Самотата ли е тази “празнота на душата”, която оставя отпечатък върху “Кратка теория за пътуването и пустинята”?

- Истината е, че мога да прекарвам много време в самота. Но това не е задължително лошо нещо и, разбира се, не значи, че се чувствам самотен. Напротив, вярвам, че това доказва, че съм способен сам да подкрепям себе си, което не е малко. В някои общества, като андалуското или мароканското, желанието за уединение и усамотение се възприема нерядко като анормално и дори подозрително. Но не мога да го избегна. Харесва ми. За мен писането е самотна дейност и за предпочитане - нощна.

Всичко това не изключва факта, че социалната структура на нашата епоха е дълбоко атомизирана. Персонажите на “Кратка теория за пътуването и пустинята” не са чужди на тази динамичност и затова се стремят да си създадат лично и обитаемо пространство. Човешко в крайна сметка. Полският писател Станислав Йежи Лец е казал в един от своите афоризми: “Кажи ми с кого спиш и ще ти кажа кого сънуваш.”

- Често излизат класации за “най-велика” книга. Кои са първите три във вашия списък?

- В този момент имам на масата множество книги от Данило Киш, Дон ДеЛило, Антонио Табуки, Енрике Вила-Матас, Марсел Швоб и Хулио Рамон Рибейро. От този богат арсенал лесно биха могли да се извлекат тези три книги. Оставям ги на избора на читателя.

- Знаем, че сега работите в Мароко. Откривате ли сюжети, които искате да превърнете в литература?
- Несъмнено. Митовете и фолклорът ме интересуват много, така че не се и съмнявам, че в следващите си книги ще представя някои елементи от мароканската култура. Все пак разказът по същество е временно изкуство, променя се и се трансформира в зависимост от идеята, която имат за времето обществата и техните автори. А в Мароко е невъзможно да избегнеш специфичния начин, по който хората разбират и обясняват времето.

- Накрая ще издадете ли какво пишете сега?

- Наскоро публикувах есе върху въображаемите биографии - литературна традиция, която обединява автори като Джон Обри, Марсел Швоб, Хорхе Луис Борхес и Роберто Боланьо. След лятото ще излезе новата ми книги с разкази, също на издателство Pre-Textos, озаглавена е Solitario empe’o. А сега пиша книга без ясна жанрова принадлежност, която е следствие от годините ми в Мароко. Благодаря за интереса и въпросите. От сърце.