Ако в село Длъжко, Шуменско, потърсите фелдшера Идриз, учителя Али, дърводелеца Мехмед, всеки ще ви упъти за къщите им. Нищо че от десетилетия не са живели в родното си място.

Философски казано, исторически събития са ги отвели в Турция преди четвърт век. Домовете и спомените обаче са останали тук и стопаните им напоследък все по-често се връщат. Длъжко се пълни, а особено през лятото малкото селце се удвоява. Половината от жителите му са с двойно гражданство - българско и турско.

"Пак станах местен с постоянна регистрация. Стегнах къщата, плащам си данъците. Ако дойде човек по спешност, ще му измеря и кръвното, както е било до 1986 г.", смее се фелдшерът Идриз Османов и кани в малката си къща. „Ех, ако не бяха онези мътни години със смяната на имената, в ширналия се двор вместо люцерна щеше да има двуката къща“, махва с ръка домакинът.

Идриз държи да каже "добре дошли" с български бонбони "Сезони", а мисълта му трудно се връща в житейския сезон, когато фамилията му загубила спокойния си живот в Длъжко. Бил в разцвета на силите и завеждал селския здравен пункт. Приел името Ивелин Огнянов, но не крие, че не му било по сърце. Един ден в ръцете на приятели видял брошура на турски - не подозирал, че е устав на нелегална организация. А бил член на БКП.

Погнали го - защо не си съобщил веднага на другарите? Последвало писмо - интерниран си в Брезник, Пернишко. Не му дали избор и година и половина със семейството живял в Брезник. Като се върнали в Длъжко, за Идриз вече нямало работа с лекарска слушалка, станал общ работник. Разбрал в какво са го подозирали неоснователно. И понеже не спрял да пита за правата си, му разпоредили до седмица да продава имота и да заминава в Австрия, която преди време бил посочил за демократична.

В края на май 1989 г. Идриз отпътувал с двете дъщери и жена си. Във Виена езиковата бариера ги спряла да останат, но успели да стигнат до Турция като политическо убежище.
Перипетиите били много, но Идриз имал шанса да започне работа в автобусна фирма като помощник на лекаря, съпругата му се трудила в завод за бельо. Държавата отпуснала изгоден кредит, а в първите месеци и хранителна помощ. В Истанбул сега имат два апартамента, но нещо ги тегли към малката къща в Длъжко.

"Това са чувства, изграждани с години. Нещо те влече към мястото, където си създаден, където си учил, постигнал си нещо. Искаш да го видиш, да го покажеш на внуците си. Разберете, това е генетиката на живота", обяснява Идриз.

Преди 4-5 години селската му къща била като след война, плачела за ремонт. В нея вече има всякакви удобства. Затова местните майстори се радват на завръщането на изселниците - дават им работа и не се пазарят за дневна надница от 30-40 лв. По същата причина и продавачът в селския магазин е доволен, защото изселниците никога не пазаруват на вересия и правят добър оборот. Харчат си парите и годините от живота в родината.

Пенсиите им са прилични. Българската и турската са коренно различни. Идриз е заслужил към 165 лв. за труда си у нас, но от Турция получава 1400 лири, или над 900 лв. Фелдшерът обаче не плюе българската пенсионна система, а отсича: "Може да не достигат парите, но това е решение на демократично правителство".

Казва, че в България всичко се е променило. Установил го още преди десетина години, когато си извадил лична карта с рожденото име. "Успях да си върна човешкото достойнство и гордост, които бях загубил. Бях доволен, че демокрацията е дошла, може да се живее спокойно. Никой няма да ми каже "Не можеш да работиш", обяснява Идриз. Има право и да гласува тук. А правото на глас е много нещо. "Може да съм изгонен от родината си, но не мразя никого. Това са исторически събития", разсъждава той. Напомня за младите, които не знаят, че същата страна, от която мнозина са прогонени, им е родно място, дала им е образование и препитание.
Сега дъщерите на Идриз искат да отидат до Брезник, където са били прогонени, а баща им се чуди дали някой ще ги помни там.

Отговорът дава съселянинът му - дърводелецът изселник Мехмед Юсеин (68 г.), който също се върнал от Истанбул. Тези дни отишъл при бившия си шеф Цоньо в шуменското село Драгоево. "Беше председател на РПК-Шумен. Не ме е виждал 26 години, но ме позна и ме изпрати с буркан мед", радва се майсторът. И той е пенсионер, а тази година в Длъжко му гостуват внуците от Турция. Дошли да видят работилницата на дядо си, показал им гордо и къщите, на които е майсторил врати и дограми.

Същото оживление цари и в селата Байково, Тимарево, в населените места на община Каолиново, съобщават кметовете. Завърнали се изселници има и в Шумен. Стане ли студено обаче, нашенците ще се приберат в шумните градове на южната съседка. Смеят се, че ако останат тук, ще трябва да цепят дърва, а там отоплението е на газ. Засега са нещо като прелетни птици.

Най-голям е напливът към Кърджали. Националният статистически институт обяви, че през миналата година областта се е увеличила с 12,1 на 1000 души, или двойно повече от София.