Мицотакис се среща с Бойко Борисов и Зоран Заев в Солун

Румен Драганов: Не се очаква драстично поскъпване на самолетните билети

ВСС гласува повторно кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор Протест и контрапротест около сграда на съдебните кадровици

Стоян Мирчев, БСП: Михаил Миков отсъства от кампанията, а сега принизява усилията ни

Пожарите в Австралия унищожили част от имота на Ръсел Кроу

Уволниха пияния шофьор на училищен автобус

Прокуратурата: Няма доказателства за престъпление в сигнала на БОЕЦ срещу Иван Гешев

Как да обясним на блондинка защо звукът от гръмотевицата закъснява

Туск: Великобритания ще стане второстепенен играч след Брекзит

Кметът на Перник: Водният режим, който предлагат от ВиК, може да унищожи цели сектори

Жираф предизвика тежка катастрофа в резерват в ЮАР, загина турист

Мечка нападна и рани ловец край село Търничене

Стрелба в колеж в руския град Благовещенск (ВИДЕО)

Ярък метеор освети небето над няколко американски щата (ВИДЕО)

Арктически студ скова големи части от САЩ

Частната външна политика на Ердоган

Може би вече е напълно забравено, но правителството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) в Турция имаше по-скоро добре обмислена и принципна външна политика през първите си два мандата. Определяна като „Нула проблеми със съседите“, тя се основаваше на принципа за решаване на спорове не с война или заплахи, а чрез диалог и без предпределянето на „врага“. Тя целеше укрепването на сигурността и икономиката в страната и събиране с Европейския съюз. Това много успешно служеше на националния интерес и покачи международните позиции на Анкара, пише БГНЕС.

Тази политика обаче беше изоставена през 2011 г. Президентът Реджеп Тайип Ердоган, тогава министър-председател, след като партията му имаше събрани половината гласове при националния вот на общите избори от националното гласуване през тази година, и че той е поставил военните под политически контрол след предотвратените опити за преврат, беше завладян от желанието да стане президент като Владимир Путин в Русия и да управлява Турция, все едно е акционерно дружество. Неговата амбиция имаше същата цел и в сферата на външната политика. Според Ердоган и неговите приближени „Арабската пролет“ ще доведе „Мюсюлманското братство“ на власт във всички страни, в които хората се надигнаха на бунт срещу автократични управници и, благодарение на близките връзки на ПСР с „Мюсюлманско братство“, изковавани през годините, това ще създаде възможност на Турция – и лично на Ердоган – да се сдобие с водачеството на сунитско-мюсюлманския Близък изток.

Засилваше се не само опозицията срещу това все по-произволно, авторитарно и корумпирано управление, но и „Арабска пролет“ не стигна близо до очакваните резултати. Ердоган се справи и беше избран за президент през август 2014 г., но партията му загуби статута си на еднолично управляваща сила на изборите, проведени на 7 юни. От тогава плановете на Ердоган винаги изглеждаха насочени срещу възпрепятстване формирането на каквото и да е коалиционно правителство и към провеждането на предсрочни избори, с които се надява да отпрати прокюрдската Народна демократична партия (НДП) под прага за спечелване места в парламента , което би създало възможност на неговата ПСР отново сама да формира правителство и да му се отплати като го направи де факто действащ президент. Той изостави разговорите с Работническата партия на Кюрдистан (ПКК), обявявайки „Кюрдски проблем не съществува“, и прие да говори в посока раздухване на турския националистически плам под прикритието на ислямизма. Докато сблъсъците с ПКК нарастваха, Ердоган се опита да да постави под забрана НДП или да вкара в затвора нейните водачи, въпреки факта, че НДП все повече заемаше позицията на сила, действаща за демокрация и гарант за териториалния интегритет на страната.

Както вътрешната му политика в Турция, външната политика също беше поставена в услуга на личната амбиция на Ердоган. След дълга съпротива на присъединяването към водената от САЩ международна коалиция срещу Ислямска държава в Ирак и Сирия (ИДИС), неговото правителство направи завой на 180 градуса и отвори своите въздушни бази за САЩ , за да бомбардират цели на ИДИС. Широко е подозрението, че Анкара използва отварянето на базите си за действия срещу ИДИС като прикритие за интензифициране бомбардировките си срещу цели на ПКК в северен Ирак и да възпрепятства близката й Партия демократичен съюз (ПДС) – която беше определена като „по-опасна от ИДИС“ докато беше основната сила, воюваща срещу ИДИС на терен – да поеме контрола върху гранични с Турция райони. Марк Пиерини, бивш представител на Европейската комисия в Анкара, коментира: „Западните анализатори определят като непропорционален този масиран отговор срещу ПКК, докато приравняването на ИДИС с ПКК, направено от Турция, като изкуствено… Западните правителства са озадачени от тази опасна тактическа стъпка срещу ПКК и призоваха Турция да запази мирния процес с нейните кюрди… Заключителното изявление на съвета беше очевидно кратко и внимателно избягващо каквото и да е споменаване на ПКК или на зона за сигурност в Сирия… От Запад не гледат като на разумно действие едновременно взетото решение за нанасяне на удар по ПКК: то излага на голям риск дългосрочното социално сближаване, икономическия просперитет и международното доверие. В краткосрочен план Ердоган играе с опасно високи залози“(4 август, Карнеги Европа).

Западните съюзници въобще не бъркат.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.