Интервю на МИГЛЕНА СТОЙЧЕВА

- Г-жо Ангелакова, неотдавна навършихте 70 г. На вас бе посветен финалният концерт на тазгодишните Моцартови празници в Правец - ако се обърнете и погледнете през рамо тези седем десетилетия, какво ще видите?

- Обръщам се с радост, защото изживях живот, пълен със спомени. Жалко, ако човек няма спомени! Няма как да излъжа сега, че всичко е било успешно - имала съм трудности, проблеми, но и много хубави неща. Това ме прави оптимист, че животът ми няма да бъде само 70 г. и че най-хубавите неща не са ми се случили, че ми предстои нещо хубаво да стане и в следващите… знам ли колко. Очаквам.

- В такива моменти човек тегли черта - какво има под тази черта при вас?

- По-скоро съм оптимист. Не бих казала, че една чаша е полупразна, при мен тя винаги е полупълна. И това е една от хубавите ми черти - не изпадам в отчаяние, когато нещо не се случи по моя начин. Но ако трябва да съм пряма, ако сложа чертата и извадя нещата, които си харесвам, може би не са достатъчно. Искало ми се е повече. Имам неизпети роли, имам грешки в избора на партньорите от всякакво естество. Освен това, за да не направя повече от кариерата си, мисля си, че съм виновна само и единствено аз. Упреквам се донякъде. Единственото нещо, което маха всички съжаления и огорчения, е това, че имам прекрасна дъщеря. И тя компенсира много неща, които не са ми се случили.

- Има ли мото, под което протече животът ви досега?

- Живея доста праволинейно, но рамката не е моята сила. Непрекъснато се бунтувам срещу рамката. От друга страна, се съобразявам с мнението на хората и не ми е чужда максимата, че моята свобода в мисленето и действията се простира до свободата на другия. Другото е, че винаги съм искала всичко да става максимално добре. Не е само амбиция, а и уважение към нещата, които правя.

- А на сцената придържахте ли се към строги принципи?

- Опитвах се да бъда вярна на концепцията на режисьора, с когото работя. Не следвах максимата: „На първо място - аз, а после режисьорът.” Спомням си един полски режисьор, който дойде в операта с много интересна и странна концепция за „Трубадур”. Бях пяла Азучена в различни продукции, но той върна постановката много в Средновековието. Никой от певците не поиска да изпълни всичко, което той искаше. До един казаха: “Той ще ми каже, правил съм толкова много спектакли на „Трубадур”!”. Накрая техните образи останаха половинчати, защото го нямаше замисъла на режисьора. Единствена аз бях направила това, което той искаше. И моят образ стана най-силен. След година този режисьор стана директор на Варшавската опера и ме покани да пея лейди Макбет.

- А как пробихте в Италия?

- Първо с качеството на гласа. Казваха, че звучи красиво. Но мисля, че подготовката и музикалността ми също оказаха влияние - 10 г. съм свирила на цигулка. Никога няма да забравя как правихме операта „Амал и нощните посетители” от Джан Карло Меноти в „Пикола скала”. Той беше и режисьор. Мислех, че съм си направила ролята добре, но диригентът Маурицио Арена ме спря, за да ми каже нещо в чисто музикален план. Тогава Меноти се обади от залата: „Моля те, остави я да прави каквото иска.Толкова е вътре в образа, че се подписвам под всичко, което прави.” Е, това са моите малки големи радости - ами страхотно е композитор като Меноти да ти го каже!

Друг случай имах с руския диригент Владимир Делман, който години наред беше главен диригент на операта в Болоня. С него направих „Хованщина”. И когато на финала тази религиозна фанатичка Марфа е готова да види Москва запалена и пее: „Слышал ли ты в дали за этим горам...” - един от най-силните моменти в операта изобщо - Делман си остави палката, спря да дирижира и ме слушаше, а от оркестъра ме гледаха, дишаха с мен и свиреха. Незабравим случай, заради който мисля, че си е заслужавало да съм част от гвардията на оперните певци по света. Щастлива съм аз, че Господ ме е избрал и ми е дал глас.

- Когато оперен певец прави кариера в чужбина, често му слагат етикет и всички театри го търсят за определени заглавия. Вас за кои роли ви търсеха?

- Най-вече за Амнерис от „Аида” и Азучена от „Трубадур”. Вървях с лепенката „Вердиев мецосопран”. Аз обаче обичам предизвикателствата и тук направих „Италианката в Алжир” - според мен беше не само събитие в личен план за мен, но и в музикалния живот на България. Съмнявах се, че ще се справя заради виртуозността на бързите пасажи, но стана. После си позволих и „Пепеляшка” на Росини, при това със състав от специалисти в неговата музика - в Равена, Италия, където винаги съм пяла „Трубадур” и „Аида”. Умопомрачително! Как може един артистичен директор да види в една Азучена бъдеща Пепеляшка?! Научих финалната ария - беше ми много трудно - и отидох на прослушване в Пезаро при маестро Алберто Дзеда, капацитети по Росини. Изпях аз арията, но как - нямам спомен. Той слуша внимателно и накрая каза: „Не мисля, че съм намерил точно Росиниева певица, но в Равена ви искат, тогава добре.” Приех, че това „добре” значи, че имам шанс - ако е било зле, щеше да ме отреже. Върнах се в София да се подготвя и елате да видите какво значи вокален истеризъм. Почнах да пея цялата опера веднъж сутрин, следобед отново. Имаше ли свободна стая в операта, аз влизах и почвах да пея… Накрая получих най-добрата критика за премиерата на тази „Пепеляшка“.

- Една катастрофа преобръща живота ви - как гледате сега на това изпитание?

- Промени ме, защото се случи в неподходящ момент. Но сигурно има съдба. Отидох в Париж за сериозен брой концерти с ораторията „Александър Невски” и всичко вървеше добре до генералната репетиция - на другия ден след катастрофата трябваше да е концертът… Понякога се питам: „Защо отидох?”

Бяхме настанени в хотел извън Париж и колегите искаха да отидат на разходка. Казах си: „Защо и аз да не отида?” И си направихме среща с приятелки, живеещи в Париж. Помня, че бях купила страхотни парфюми. Шофьорът на автобуса, с който се връщахме към хотела, беше руснак. Предполагам, че не е познавал добре някои знаци и не е видял, че в един тунел не може да влезе висок автобус. И аз - бях на втората седалка и показвах страхотните си покупки - не разбрах какво стана…

Хеликоптер ме е отнесъл в болница. Полежах 10 дни в реанимация, после още 20 - в отделението. Имах счупвания, натъртвания, едната ми вежда я нямаше. Но помня, че когато ми шиеха главата, се бях съвзела и казах: „Побързайте, че имам концерт.” После всичко се преобърна. Разведох се. Няколко месеца не можех да ходя, за известно време излязох от кариерата. А празни места не остават никога, веднага се запълват... Беше в периода на промените в България, не знаех как да реагирам на много неща. Премина и това, но остави доста дълбока следа.

- Днес каква е Христина Ангелакова?

- Интересувам се, чета, влизам в интернет, гледам да съм в крак с времето, защото то променя изискванията към нас и не бива да изоставаме. Не мога да си представя сега да си взема моите 70 години, да се срещам с връстнички, да пием кафе и да говорим кой умрял, да следя турски, индийски и всякакви сериали. Не е възможно така да живея!

НАШИЯТ ГОСТ

Доц. Христина Ангелакова (мецосопран) е родена на 29 октомври 1944 г. в Исперих. През 1969 г. завършва Българската държавна консерватория (днес Национална музикална академия “Панчо Владигеров” - НМА) в класа на проф. Сима Иванова. Специализира в академията “Санта Чечилия” в Рим, а първите й публични изяви са на сцената на “Ла Скала” в Милано. През 1973 г. печели конкурса за оперни артисти в Тревизо, Италия, а две години по-късно - и в Остенде, Белгия. Вече световно име, мецосопраното е поканено в трупата на Софийската опера и пее там 23 сезона. Паралелно гастролира в чужбина.

От 2001-ва до 2004 г. е директор на Софийската опера. Преподава оперно пеене в НМА. Създател е на международните Моцартови празници в Правец.