29 август – двойният ден на Ингрид Бергман

СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

ФЛОРЕНЦИЯ, СПЕЦИАЛНО ЗА “ТРУД”

Казват, че за много хора животът свърша около датата на раждането им. За Ингрид Бергман съвпадението е 100%. 29 август огражда по странен начин пътя на една от най-великите актриси в историята на киното.

“Да живее Ингрид Бергман” – това е заглавието на краткия филм на Алесандро Роселини, чиято световна премиера се очаква на предстоящия международен кинофестивал във Венеция (2-12 септември). Така след Кан, който отбеляза стогодишнината от рождението на шведската актриса Ингрид Бергман (1915-1982) с документалната творба “Ингрид Бергман за себе си” на режисьора Стиг Бьоргман и й посвети официалния си афиш, честванията се пренасят и в Италия.

Всъщност те вече започнаха, още на четвъртото издание на Nordic film fest в Дома на киното в Рим, където бе показана фотоизложбата “Ингрид Бергман – 100 години по-късно” (април-май) с фотоси от личния живот на актрисата, кадри от 62 филма, както и облекла, вдъхновени от нея. Фестивалът “Намереното кино” в Болоня през юни пък й отдели цял ден с прожекции на реставрирано копие на “Казабланка”.

Дъщеря на шведски художник и германска еврейка, Ингрид не помни рано починалата си майка. Изкарва доста самотно детство, осиротява на 13 г. Желанието да стане актриса я съпровожда от най-ранна възраст. Фотоапаратът на баща й, който я използва за свой модел, я обезсмъртява – мъничка, облечена като мъж с лула в уста и с дрехи на фатална жена. Това й спестява страха от камерата години по-късно.

Учи пет години в Кралския драматичен театър в Стокхолм. Двайсетгодишна участва с малка роля в “Графът на монашеския мост” (1935), където е камериерка в скромен хотел. Забелязана е от режисьора Густав Моландер. Той решава да я лансира в родината й с “Интермецо” (1936) – филм паспорт за шведката в Холивуд.
Въпреки че има осигурена работа, тя иска да експериментира нови неща. Пристига от малката Швеция в огромните Щати и веднага намира успеха. Там осъществява и амбициите, и ентусиазма си.

Продуцентът на “Отнесени от вихъра” Дейвид Селзник има намерение да направи американски римейк на “Интермецо”, затова организира вечеря в нейна чест. Озовала се между Кларк Гейбъл, Кари Грант и Гари Купър, Ингрид пише в дневника си: “Бях толкова щастлива, не успявах да говоря, не можех да повярвам, че аз, едно шведско момиче, съм там.” Предлагат й съблазнителен договор: за седем години, през които може да избира лично сценариите, режисьорите и дори партньорите си. Нечувани за времето привилегии, от които се разбира, че актрисата има авторитет още преди да стъпи в Америка. Римейкът има голям успех.

Най-значимата американска роля на Бергман безспорно е в “Казабланка” (1942) на Майкъл Къртис. Сценарият се пише ден за ден и актрисата се намира в ситуация да не знае кого би трябвало да обича героинята й – дали съпруга си Виктор (Пол Ханрийд), или любовта на живота си Рик (Хъмфри Богарт). Репликата на Илза/Бергман “Свири я отново, Сам” за песента “Докато времето тече”, станала символ на връзката й с Богарт, е сред незабравимите епизоди във филма. Той я утвърждава окончателно в Америка, а двамата с Хъмфри стават най-романтичната двойка.
Много продуценти я карат да си смени презимето, но Бергман винаги отказва. След “Казабланка” печели първия си “Оскар” за ролята в трилъра “Светлина от газова лампа” (1944) на Джордж Кюкор. Идва срещата с Алфред Хичкок и тя бързо става негова муза. Именно той я прави партньорка на Кари Грант в “Ноториус” (1946). А любовната й история с известния военен фотограф Робърт Капа е в основата на филма “Прозорец към двора” (1954), пак на Хичкок.

Когато нейният голям приятел Хемингуей й казва, че трябва да си отреже косата за ролята на Мария в “За кого бие камбаната” (1943) на Сам Ууд, тя му отговаря: “За тази роля бих си отрязала и главата.” А после заслужено е номинирана за “Оскар” за превъплъщението си във филма. Бергман обаче не желае да е част от холивудските клишета. Коренно различната националност на героините без съмнение й служи, за да оправдае необичайното си английско произношение. Но Ингрид подчертава на екрана и отчуждеността на жената към заобикалящата я среда, и временността на нейното присъствие. И не след дълго Холивуд става тесен за таланта й.

“Имах много, но не беше достатъчно”, пише тя. Робърт Капа я насочва към италианския неореализъм. След като гледа “Пайза” и “Рим – открит град”, тя праща писмо до техния режисьор Роберто Роселини: “Ако имате нужда от шведска актриса, която говори много добре английски, малко немски, успява да бъда разбрана на френски и на италиански знае само “обичам те”, ще дойда в Италия да правя филм с вас.”

Срещу това писмо се мобилизира дори и американският сенат, който я обявява “персона нон грата”. А Роселини не може да изпусне тази възможност. Има готов сценарий, чието действие се развива в Стромболи. Бергман е в Париж, той я среща там и й предлага сюжета. Снимачната площадка на “Стромболи” (1950) е пълна с фотографи и журналисти, почват клюките за връзката между двамата. Женят се, но филмът няма особен успех сред публиката, а в САЩ е истински провал.

Ингрид прави с Роселини още пет филма. Има желание за работа, получава предложения, но е блокирана от мъжа си, който иска тя да играе само при него. Висконти я кани за “Чувство” (1954) заедно с Марлон Брандо, но Роселини заявява, че няма да й разреши тази роля. След години Бергман коментира, че смята филмите на Роселини за отлични, но тя – актрисата, родена в театъра и с дълга кариера в САЩ, не успява да се адаптира към импровизаторския стил на съпруга си.

Подобно на американските си филми, където е жена на път, в бягство, във влак или в самолет, на кон или в кола, търсеща ново начало, и за Роселини тя е
символ на “различната”. Той подчертава чуждостта и самотата на бежанката от вулканичния остров (”Стромболи”), на дипломатската съпруга в крайните римски квартали (”Европа 51”), на английската туристка в Южна Италия (”Пътуване в Италия”). А точно в момента на лична и творческа криза тя получава предложение от САЩ. Този път дори заплахите на съпруга й “да се блъсне с ферарито си в някое дърво” не я спират. Бергман е уморена не толкова от атаките срещу личния й живот, колкото от неуспеха на филмите, правени с Роселини.

Двамата са много различни, както потвърждава дъщеря им Изабела: “Татко беше винаги в леглото, по пижама, с лед на челото, който според него служи за привличане на цялата енергия към мозъка. Мама беше активна, практикуваше различни спортове. Снимките й по бански на басейна бяха необичайни за Италия от 40-те години.”

Когато се връща в САЩ, на летището я посрещат с плаката “Добре дошла у дома, Ингрид!” Американците я смятат за “тяхна”, макар че винаги е била с шведско поданство. С филма “Анастасия” (1956) на Анатол Литвак тя прави триумфалното си завръщане в Холивуд и получава втори “Оскар” за главна женска роля. Третият идва за поддържащата в “Убийство в Ориент експрес” (1975) на Сидни Лъмет.

В последните години от живота си актрисата се завръща към корените си. Най-сетне, през 1978 г., идва предложението да участва във филм на своя сънародник Ингмар Бергман. Въпреки болестта си тя приема трудната роля на цинична майка егоистка в “Есенна соната”, чиято кариера стои преди децата – едно от най-добрите й превъплъщения, което й носи номинация за “Оскар”.

В публикувани преди много години писма до нейна братовчедка актрисата пише:
“Аз съм мигрираща птица!” Тя никога не е в застой, лети непрекъснато, и то на далечни полети. Не иска да е само шведска актриса, иска да опознае света и хората, нови места и лица. Живее в Стокхолм, Холивуд, Рим, Париж и Лондон. Смела жена, Ингрид винаги прави онова, което иска. Никога не е била бедна, гладна; няма нужда да извършва неща, които не й харесват, да понася хора, които не й се нравят, да приема работи, които не й допадат, за да си вади хляба.

Ако има идея, която смята за вярна, не е склонна на промени. За Бергман да бъде актриса е начин на съществуване. То прекъсва на 67-ия й рожден ден. Умира на 29 август 1982 г. в Лондон. Прахът й, смесен с цветя, е разпръснат в шведски води. Празната урна е в гробище в Стокхолм. В нейната Швеция за тази годишнина се организират групови посещения “По следите на Ингрид Бергман”. От юни до септември на площада, кръстен на нея, до бюста на актрисата е подредена безплатна изложба с нейни лични фотографии.

Изабела Роселини, също актриса, разказва как един ден таксиметров шофьор в Ню Йорк, без да я познава, й казва: “За момент си помислих, че съм качил Ингрид Бергман.” За вековния юбилей на своята майка тя ще покаже из театрите по света откъси от нейната автобиография. А на четенията си ще бъде придружена в Ню Йорк от Джеръми Айрънс, в Париж – от Фани Ардан и Жерар Депардийо, а в Рим – от Кристиан де Сика. Заслужена почит към актриса и жена с огромен талант и несравним чар, чието изключително емоционално и прозрачно лице остава загадъчно дори и когато изглежда, че е отворено за по-интимен прочит.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.