Експресивната терапия превръща музика, книги и филми в цяр за различни състояния

ДИМИТЪР ГАНЕВ

Обикновено думата “терапия” звучи малко стряскащо - в повечето случаи хората си представят лежане на кушетка и задълбочен анализ на отношенията на злополучния пациент с майка му. Терапевтичното лечение обаче бива много видове, някои от които все още малко познати и практикувани в България. Добър пример за това е експресивната терапия: използването на различните изкуства като начин за справяне с различни психични състояния.

Най-общо казано, възприемането на определени творби, които се “предписват” в зависимост от състоянието на пациента, играе ключова роля за разрешаването на проблемите му. Експресивната терапия може да бъде и активна - пациентът сам твори. За разлика от обичайните художествени похвати обаче акцентът тук не е върху крайния резултат, а върху процеса.

Идеята за изкуството като средство за лечение се появява много отдавна - още древните египтяни са насърчавали хората в лошо настроение да се занимават с някакъв вид творчество. Древните гърци са считали театъра като отлично лекарство, а в библейската историята за цар Саул са подчертани успокояващите свойства на музиката. По-късно през Ренесанса английският писател и физик Робърт Бъртън съставя теорията, че въображението е изключително важно за физиологичното здраве, а италианският философ Виторино де Фелтре пише, че танцуването и игрите са ключови за пълноценното развитие на децата.

Като форма на терапия изкуството започва да се използва в края на XIX и началото на XX век, когато психиатрията започва да се развива главоломно. С музика например са третирани някои военни инвалиди след Първата световна война. През 1923 г. психологът Якоб Морено описва вживяването в роля при различни театрални практики като чудесен начин за възстановяване на психичното здраве, а през 1926 г. колегата му Флорънс Гуденоу изучава рисунките на деца като показател за когнитивното им развитие.

През 30-те и 40-те години психотерапевтите откриват, че себеизразяването чрез невербални дейности като рисуване, свирене на инструмент или танцуване е от голяма полза за лечението на пациенти с тежки психични заболявания. По това време експресивната терапия започва да навлиза в някои американски болници, а днес вече тя е широко разпространена и прилагана. Тук ще разкажем за някои от основните й видове.

С музика и пеене

Специално обучен терапевт използва всеки един аспект на музиката - физически, емоционален, ментален, социален, естетически, духовен и т.н., за да въздейства на психическото или физиологичното здраве на пациента. Този вид лечение се използва най-вече за подобряване на когнитивните функции, двигателния апарат, емоционалното развитие, социализацията и цялостното разположение на духа. Използва се в болници, центрове за ракови заболявания, училища, при третиране на алкохолизъм и наркозависимост, както и в изправителни институции. Терапията е важна и за деца с аутизъм, възрастни в депресия, но помага и за сърдечни болести, неврологични проблеми, деменция, амнезия, афазия и шизофрения. При активната музикална терапия пациентът пее, свири, композира. Правилното разбиране за ритъм например е важно за хора, получавали удар. При пасивната терапия пациентът слуша музика, често изпълнявана от самия терапевт, и е насърчаван да медитира или рисува.
Музикалната терапия играе важна роля по време на бременност. Плодът може да чуе как майка му говори или пее само 16 седмици след зачеването си, а след шест месеца слуховият апарат е вече напълно развит и нероденото бебе вече е способно да чува не само майка си, но и вибрации на различни инструменти. Музиката е важна за развитието на нервната система и речевия апарат на плода - най-подходящ е барокът, особено Вивалди и Хендел.

С танц и аеробика

Подобно на музикалната, танцовата терапия датира от прастари времена - отначало се е извършвала под формата на ритуални танци. Между 1840 и 1930 г. в Европа и Щатите се развива нова философия на танцуването, концентрирана върху идеята, че движенията на тялото оказват пряко въздействие върху емоционалния свят на танцуващия. През 50-те години на XX в. тази идея се развива в установяването на танцовата терапия като официална форма на лечение.
Теорията на този вид третиране е основана върху представата, че умът, душата и тялото са в пряка връзка помежду си. Съзнателните и несъзнателните движения са важни както за цялостното функциониране на всеки човек, така и за особеностите на характера му. Най-често използваните стилове танци са балните, валсът, тангото, фокстротът, аеробните и турските народни. Терапията се прилага най-вече в рехабилитационните центрове.

С четки и бои

Тук терапевтът тълкува нарисуваното от пациента и си прави изводи за състоянието му, допълващи това, което пациентът сам споделя. Започнала в средата на XX век, арт терапията бързо се утвърждава като една от основните алтернативни форми на третиране на физически, умствени и емоционални проблеми.
Фокусът е вътрешният свят на пациента - той е насърчаван да предаде върху хартията мислите, чувствата и представите си. Особено успешно се прилага срещу проблеми с паметта заради алцхаймер, последствия от удар, когнитивни дисфункции, мозъчни травми, депресия, посттравматичен стрес и хронични заболявания. Има голямо въздействие и върху пациенти, които са преживели сексуално насилие или природно бедствие.

Театрална терапия

Древните гърци са поставяли театралното изкуство много високо, защото са вярвали, че зрителят на една пиеса преживява катарзис - съпреживяване на емоциите от сцената, което води до обновление и възстановяване на желанието за живот.

Като форма на терапия театърът се утвърждава с развитието на психодрамата през XX в., чрез която пациентът се въплъщава в някаква роля или пресъздава даден епизод от живота си, за да погледне проблемите си по по-различен начин, да анализира характера и поведенческите си прийоми.
Често терапията се извършва в своеобразни “театрални трупи” от пациенти със сходни състояния, понякога се използват само жестомимични техники или кукли. Прилага се най-вече срещу депресия, шизофрения, психоза и биполярно разстройство.

В киносалона

В активната част на този вид третиране принципът е основан върху идеите на театралната терапия, но тук пациентите се въплъщават във филмови актьори, изиграват ключови за състоянието им ситуации и после се поглеждат отстрани.
Пасивният вид представлява гледане на филми и започва да се практикува след Втората световна война, когато специални ленти са се прожектирали на ветерани, страдащи от следвоенен шок. Срещу алкохолизъм например терапевтите пускат “28 дни”, “Джия”, “Да напуснеш Лас Вегас” и “Когато един мъж обича една жена”, а на домашни насилници и изнасилвачи се прожектира “Телма и Луис”, “Франки и Джони”, “Достатъчно” и “Да спиш с врага”.

С литература

На входа на библиотеката на египетския фараон Рамзес II (1303-1213 г. пр. Хр.) имало надпис “Къща за лекуване на душата”. Още оттогава връзката между четенето и душевното здраве е била ясна, но едва в началото на XIX в. д-р Бенджамин Ръш пише за “литературата в болниците като средство за забавление и лечение на пациентите”. В средата на века библиотерапията започва да се прилага в психиатрията и след още 50-ина години библиотеките стават важна част от много европейски психиатрични институции. Тук не става въпрос за “селф-хелп” четива - най-често се използва художествена литература. Идеята е, че пациентът се отъждествява с героите и това му помага да разбере и да разреши по-лесно собствените си проблеми. Този вид третиране се е доказал като много успешен в борбата срещу обсесивно-компулсивното разстройство, неврозната булимия, инсомнията, алкохолизма, депресията и дори някои сексуални дисфункции. Едни от най-използваните автори са Уилям Шекспир, П. Г. Удхаус, Габриел Гарсия Маркес и Хулио Кортасар.