АНИ СТОЙКОВА

„Паша арк” е воден канал, прекосяващ старата част на Пазарджик успоредно на река Марица. Някога, през 40-те години на миналия век, според градските легенди е носил името „Малката Венеция”, а улицата, следваща извивките му - „Венеция”. Много от интересните и често разнасяни от уста на уста истории са се случили тук. Знае се, че известният художник Димитър Казаков-Нерон е обичал тази част на града. Живеел наблизо и често идвал да съзерцава отблясъците на вечно променящата се водна повърхност на канала.

През последните години именно тук се осъществи една не толкова нова идея - да се превърне мястото в пространство за изкуство на открито. Инициаторът - скулпторът проф. Стефан Лютаков, предлага мястото като свързано с важни паметници за града. Близо е до историческата част и до острова Свобода, превърнат в скулптурен парк. Проектът „По канала” е на община Пазарджик и тази година приключи третият етап от неговото обособяване като открито пространство за изкуство с работите на Петър Бажлеков „Отлив на гравитация” и на младите творци Михаил Маламски - „Плодовете на любовта”, и Роман Синапов - „В плен”.

Работата на Маламски е втората подобна творба, която се поставя тук с идеята да носи визуално удоволствие на наблюдателите. Другата работа в подобна естетика - „Череши” на Олег Копаранов, е част от първите композиции, монтирани тук. Тя препраща към известната творба в гитантски размери „Лъжица с череша” на скулптора Клас Олденбърг (пионер на попарта), и неговата съпруга Куси ван Бруген, монтирана в един от най-красивите скулптурни паркове в света в Минеаполис, САЩ. Разположена сред огледалната повърхност на изкуствено създадено езеро, тя въздейства със своята монументалност, изчистени форми, промишлени цветове и доза закачливост. Работата на Копаранов е съвсем различна, но напомня най-добрите традиции на отминалото, но отново появило се течение, с което приключва модернизмът и започва постмодерното изкуство.

И така, всяка година от 2013-а насам по три творби се разполагат по течението на „Паша арк”. Те се сливат или отличават от крайбрежната растителност и урбанизация на градското пространство. Творци, свързани с града, оставят своите следи за поколенията. През 2014 г. това бяха скулпторите Леон Бабачев с „Полъх”, Здравко Здравков със „Срещу вятъра” и Димитър Маламски с „Дървото на живота”.

Работата на Здравков е от бял камък, монолитна и изпълнена в традициите на парковата скулптура от близкото минало, с което се и отличава. Разполагането й до къщата музей на Станислав Доспевски допълва изключително сполучливо тази точка на града и създава усещането за произведение, което е било тук от самото създаване на по-съвременните градски части. Материалите, от които са направени произведенията, комуникират с мястото по ненатрапчив начин.

Някои творби дори са трудно откриваеми сред естествената растителност и градски елементи. Такава е работата на Димитър Маламски, която резонира с тези на Петър Бажлеков и на Роман Синапов. Те са изработени от подобни материали с идеята да търпят най-малко обработка и да създават естествено усещане за принадлежност към крайбрежната архитектоника въпреки очевидната намеса в средата както с избора на тема, така и на обект. Първите творби, които местни творци поставят по течението на канала, са на проф. Стефан Лютаков - „Цветя”, „Череши” на Олег Копаранов и „Съзерцателят” на Марин Кузев. Усещането за свързаност между произведенията, създадени от различни автори и в различни години, създава цялостност на проекта. Така например „Цветята” на проф. Лютаков резонират като материал и лекота в изпълнението с пеперудите на Леон Бабачев. Съвсем различна е работата, която даде началото на проекта по символичен начин с образа на Димитър Казаков-Нерон. Поставена на Моста на Лютата, както е известно това място в града, тя се свързва с една от градските легенди, че тук художникът е обичал да идва и да прекарва дълги часове в съзерцание. Скулпторът Марин Кузев го изработва от бронз, бос и в естествен ръст като част от потока, преминаващ по моста.

Интересно е да се спомене, че през 2013 г. се навършиха 80 г. от рождението на Нерон и в тази връзка изборът на скулптора Марин Кузев да отдаде почит на Маестрото, както са го наричали, е много сполучлив. Още повече че Казаков прекарва почти осем години от творческата си биография в Пазарджик.

Мемориални скулптури от този съвременен прочит са на братята Славейкови на едноименния столичен площад (дело на Георги Чапкънов, 2000 г.) и на Мильо - пловдивски странник, с когото пловдивчани свързват мястото, където е поставен от неговия създател Данко Данков през 2005-а. Изобщо изкуството да навлиза в урбанизирания градски пейзаж, с което да се подпомагат местните творци и да се създава по-одухотворена среда на обживяване, е идея не нова, но съживена през последните години с подкрепата на община Пазарджик. И е изключително важна както за самочувствието на местните хора, така и за по-интелигентното навлизане в света на изкуството, което отдавна е навсякъде във всекидневието ни и променя, провокира сетивата ни, философията и разбирането ни за света.