- Покрай филма „Съдилището“ доста време прекарахте по границата и сте наясно с бежанските проблеми. Как ви изглежда днес тази криза?

- Веднага се сещам за една снимка на баща на някаква гранична ограда. Той е прегърнал детето си, което изглежда точно като моя син Петьо. Виждаш, че това дете е в ужас от тези телени заграждения, от полицията. Разбираш, че на тези хора им се е случило нещо много страшно, за да тръгнат да си напускат родината и да ходят на хиляди километри, за да търсят по-добър живот. Те не бягат от хубаво. Съчувствието към тези хора е едно, но не трябва и да забравяме, че те са жертва на геополитически намеси.

- Във филма главният герой прехвърля чужденците към вътрешността на България в камион. Само преди дни повече от 70 души се задушиха до смърт в камион, управляван от българи. Какво си помислихте, като чухте новината?

- Много хора ми казваха: „Абе, вие как предвидихте, че това ще се случи, за да ги вкарате във филма?“ Нищо не сме предвиждали - това нещо го има поне от 2000 година. Когато правехме предварителните проучвания, се срещахме с каналджии, с които сме говорили как точно се организира този трафик. Никой днес не е очаквал, че проблемът ще ескалира толкова много.

Но животът е много циничен. За едни брадва, за други - сватба. Скоро гледах репортаж за един пограничен македонски град, в който част от хората са много недоволни от бежанците, а за другите това е един добър начин да се изкарат пари от тях. И си спомням, че като ходихме в едно село край турската граница, местните хора изразяваха съжаления, че мерките били много затегнати и не можели да печелят. Това си е поминък за местните.

- С какво впечатление останахте от местните хора и от отношението им към чужденците?

- Според мен в нашето общество има поредица от митове и един от тях е за традиционното българско гостоприемство. От това, което видях с очите си за тези години по границите, не мога да намеря аргументи, което да потвърди този мит. Има гостоприемни хора, но като цяло не мисля, особено сега, с този срив на ценности, който се случи през последните години, не мисля, че българинът е особено толерантен и гостоприемен. Има единици, но само толкова.

- България намалява като население, а дори и бежанците не искат да останат тук.

- Ами и те като българите искат да отидат на места, където съществува нормална държава, където животът е уреден, където има сигурност, където има някаква социална закрила. Скоро четох данни, че всеки четвърти жител на страната е под линията на бедността, а всеки втори е много близо до нея. Тези факти стряскат нас, а какво да говорим за тези, дето са тръгнали да търсят по-добър живот.

- Докъде стигна маршът на „Съдилището“?

- Днес (вчера - б.р.) пристигна една пратка от Загреб с хърватския плакат на филма. Следват още нови държави, които го поискаха за дистрибуция. Предстоят две много важни участия в състезателните програми на два фестивала - на този в Марбея в Испания и един много голям американски фестивал, където сме сред селектираните пет филма за Голямата награда. Не мога да кажа името на фестивала по молба на организаторите, защото още не са анонсирали официално резултатите. Имаше голям проблем със световния ни дистрибутор, но в крайна сметка се преборихме ние да си върнем правата да предлагаме филма на фестивали, и резултатите не закъсняха.

- Започнахте да правите филм за бежанците и те ни заляха. Сега започвате филм за донорството. Страх ме е да си помисля какво може да се случи. За какво се разказва в новия ви проект „Съвместимост“?

- Не, не... няма предсказания в този филм. Той е мешавица между три разказа на Чехов и реални таксиджийски истории. Например един от разказите е „Мъка“, в който един кочияш се опитва да разкаже на различните си клиенти болката си. Това много лесно може да се пренесе в днешно време, като само заменим файтона с такси.

- Като при Шишо Бакшишо - „Животът е радост и мъка“...

- Да. В същото време има абсолютно реални истории, които събирахме по време на проучванията. Таксиметровите шофьори и лекарите по това си приличат, че познават много реално живота. Не го познават от новините на телевизиите, а от реалния живот.

Та в проекта за филма са шест истории в шест таксита, които се преплитат по особен начин и дават една картина на обществото ни. Историята се развива в рамките на 24 часа, днес и сега.

- Как изглежда София през очите на шофьорите?

- София е мешавица - има и много комични, и много трагични ситуации. Има хора, които са много богати, и други, които са на ръба на мизерията. Има идеалисти, които искат да направят добро и качествено в България, и други, чиято цел се нарича терминал 2.

- Терминал 1 също върши работа. Пишете сценария със Симеон Венциславов, който спечели голямата награда на Scripteast, която му бе връчена по време на фестивала в Кан. Как се работи с него?

- Да, той взе наградата за проекта си с моя колега Милко Лазаров - „Нанук“. Симеон е изключително читав човек и сценарист. Моята работа с него започна след едно мое участие по повод „100 години българско кино“ по БНТ. В него аз казах, че един от най-големите проблеми на българското кино е, че в момента я няма професията киносценарист, в смисъл да работи само това, но и да може да се издържа и живее нормално от писането или поне да си плаща парното и храната. От писане на сценарии за игрално кино обаче не може да се живее и вие го знаете много добре. В такива случаи писателите работят и други неща, за да запълват бюджета си. Тогава казах, че мечтая да видя човек, на чиято визитна картичка пише „киносценарист“. След края на предаването Симеон ми се обади и ми каза, че има такава картичка. Така тръгнаха нещата.

- Докъде стигнахте?

- Нещата доста се промениха от първия му вариант. В момента „Съвместимост“ участва в програмата за развитие на сценарии на MFI - Средиземноморския филмов институт, където всички консултанти, а те са на изключително високо ниво, които четоха проекта, казаха, че е един от трите най-добрите за тази година от близо 60. Предрекоха му и добро бъдеще. След сесията в Нисирос вече доста променихме нещата и сега сценарият е още по-стегнат, още по-добре разказан. А на 24 септември има един пазар на идеи в Утрехт, Холандия, където ще го представим. По принцип не търсим копродуценти, но някакви предварителни откупки от телевизии много може да ни помогнат.

- Как се съгласихте да правите нискобюдежен филм? Досега и „Светът е голям...“, и „Съдилището“ са все скъпи за България проекти, с участието на копродуценти от Европа.

- Винаги се сещам в такива случаи за Роберто Ола шефа на „Евроимаж“, който започна лекциите си за копродукциите в най-голямата програма за продуценти в ЕС - EAVE, където имах честта да участвам, по следния начин: „Копродукциите са много хубаво нещо, но ако можете - избегнете я“. И е прав. Всеки си мисли, че ако има копродуцент, пътят му ще е осеян с рози и кюфтета, но практиката е друга. Да, имаш по-големи финанси, възможности за снимане, но има и много минуси. Един от основните минуси е, че нещата стават изключително бавно. Например „Светът е голям...“ отне 8 години, а „Съдилището“ - пет. Ако успеем да задвижим нещата със „Съвместимост“, ние обсъждаме много оптимистични варианти да снимаме в началото на пролетта.

Нашият гост:

Стефан Командарев е роден през 1966 г. Завършил е Медицинската академия в София (1993) и кино и тв режисура в НБУ (1999). Член на Европейската филмова академия. Вторият му филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” е най-разпространяваният български филм в света - в 92 държави в Европа, Америка и Азия. Носител е на над 35 международни филмови награди, половината от които са награди на публиката. Достигнал до „краткия списък” (shortlist) от 9 филма в номинациите за чуждоезичен “Оскар” 2010.

Последната му лента „Съдилището” дебютира в официалната селекция на Варшавския филмов фестивал, спечели „Златна роза“ на кинофестивала във Варна и спечели още десетки награди.