В ТЕАТЪРА БОРБАТА Е ЗА ВСЯКА ОТДЕЛНА ДУША

Мариус Куркински представи на “Аполония” своя авторски спектакъл “Юбилей” от А. П. Чехов. Актьорът участва и в срещата “Цената на успеха” в Созопол, по време на която артистичният директор на фестивала Маргарита Димитрова му връчи наградата на ОББ, която традиционно се присъжда по време на празниците на изкуствата. Тя е резултат от допитване във фейсбук. Срещите “Цената на успеха” се провеждат с доказали се и признати творци у нас и в чужбина. Залата не стигна да побере почитателите на Мариус (сред присъстващите бяха Цветана Манева и Рашко Младенов). Актьорът сподели откровено мислите си за успеха и театъра, и отговори на въпрос на “Труд”: Как вижда надеждата?

Коя е най-близката дума до “успех”? Успех в нашето общество наистина се приема по по- различен начин в това разнопосочно време, в тази обърканост и тази скорост, с която многопосочието се развива и ни блъска все по-силно, и бъдещето става все по-плашещо...

Успех в това общество е може би да си популярен, да имаш някакъв стандарт, да си звезда. Театралния актьор това нещо не може и не бива да го интересува. Това е по-скоро свързано с киноактьорите и кинозвездите, които са световни, пътуват из целия свят и играят, докато спят някъде в къщите си. Ние не спим така, докато играем и това е много важно. Успехът е в предаването на лична енергия, на усещането на душите на хората и на връзката между тях. Много е ценно живото изпълнение. Аз много говоря по този повод и този фестивал на изкуствата с това за мене е ценен, защото има дефицит на това споделяне, специално за тебе, в този момент. И повече това няма да се повтори, изчезва завинаги и остава надявам се в сърцето. Ако е добро и работата е свършена добре. Това за мене е успехът.

Затова театърът е необходим, затова той има много публика, защото хората не могат да забравят, че са хора, въпреки радостта от всичко което се постига като технология. Тя е и полезна, разбира се, но човек не бива да забравя (ще го кажа грубо, но е така) своето подчинено състояние на Създателя и той не бива да забравя това, че общуването личното, ближния, по завета - че това са най-важните неща и че изкуството върши тази мисия. Изпълнителското изкуство на музикантите, картините, които излъчват душевността, операта. Жаждата за тях ще става все по-голяма. За мен това е успехът.

Започнах да правя моноспектакли, не че имах идея, че така ще бъде. Аз мечтаех да бъда част от трупа, харесвах всички компоненти на театъра, макар че в крайна сметка всичко се проверява през актьора. И режисурата, и драматургията, и костюмите. Добрите режисьори това би трябвало да го осъзнават, а не да насилстват интелектуално...И аз исках да бъда част от тази общност, но когато завършвах ВИТИЗ, тогава времената бяха много вълчи. Нямаше нормално пространство в театрите, не исках да оставам на държавна работа никъде и трябваше да тръгна все пак да правя театър. Нямах средства и възможности, да речем, да обединя други хора и реших да пробвам първо сам. Буквално заради времето. В една камерна сцена до Младежкия театър. Тогава беше Недялко Делчев режисьор.

Имаше един период - през 94-та, в който като че ли в театрите се случваше нещо по-нормално. Той ме допусна там, в камерната сцена, да направя този мой моноспектакъл “Дон Жуан”, който беше успешен, по думите на Коко Азарян, моя учител, на Тодор Колев, и на публиката след това, и вече тръгна така като форма... Аз го усетих, че става това и че е добре, и има необходимост от такова нещо, защото има много различни видове театър в България и много различни режисьори. Аз съм за да има това разнообразие. Този моноспектакъл за пръв път извън София бе поканен тук, на Аполония, през 1994 година и оттогава всичките ми спектакли тук са били.

Как се подготвям? Когато ме намери текст, така се случва, не на всяка цена. Когато чета книга и веднага става ясно, че това ще бъде моноспектакъл. Така става изборът, не на всяка цена, че сега трябва да правя спектакъл, за да живея. Не, при моноспектаклите не си позволявам това нещо. Трябва просто наистина да ме посрещне текстът и става ясно веднага. Подготовката е различна: в началото бе малко по-екстремна (по “Дон Жуан”, “Дамата с кученцето”), но по-нататък започнах с по-сериозни анализи с повече репетиции, с повече въртене, с показване пред студенти преди влизане на публиката. Иначе се затварям, научавам текста задължително и първо, и тогава започвам да мисля вече каквото и да било как ще се играе. Да речем “Сънят на смешния човек” беше всичко много събрано на едно място. Бяха ме обрали, страх ме беше да се прибирам и репетирах в “Славянска беседа”, точно над сцената. И всичко беше някак много близко. Целият репетиционен период изкарах там. Важно е да има изключителна изолация преди първото влизане пред публика. Пълна изолация и много малко комуникация с каквото и да било. Егоистично е така, но това е задължително.

Спал съм в театъра в Пловдив. От 2001 до 2007 година живеех там по половин година. Там направихме с трупата много постановки и моноспектакли. Там живеех на 15 метра от сцената, в една приемна. Цветана Манева знае каква е атмосферата в този театър, аз пред нея не мога да говоря. Това е нещо изключително като място...

Не искам да говоря за остаряването... В света страданието е много. То се увеличава и ожесточението става като че ли все по-голямо. Пък кой знае, може би преди, когато е нямало камери, да е било още по- страшно... Аз искам да спра тази тема. По-скоро ми е интересно човекът, който усеща, че има промяна и трябва да се справи с нея и трябва да преодолее нещо. Че досега е бил глупав за реалността и че трябва да се пребори. Че му е трудно, но че трябва да направи следващата стъпка. Това е задължително. Колкото може да се пребори.

Текстовете на Чехов? Това е един от най-големите писатели на света. Те са спасителни текстове. Ако не им се пречи, могат да извършат с теб много напътстващи събития, няма какво да се говори за силата на неговото слово. Самата отговорност да живееш, да ходиш по улиците, да спиш вечер с тези текстове в главата, много променят човека, който е отговорен за тях. Много теглят от злото, много спасяват от злото наистина. Смятам, че това се отразява и на публиката. Словото е спасително и живо. Това е абсолютно плодотворно, това е работеща схема. В театъра борбата е (нека да не звучи патетично, то така си трябва), борбата там е за всеки отделен човек, за всяка отделна душа. Да чуе мъдростта, да достигне до него, да бъде удостоен да бъде докоснат от премъдростта, която чрез авторите слиза, да му се даде шанс да се спре за секунда. Малък опит да направи. А тези неща се случват в театралните зали.

Предпочитам да съм на сцената, отколкото където и да било другаде. Това е мястото, където получавам енергия, отколкото да стоя в кафене, много други неща могат да се правят, разбира се. Там ми е мястото, то ми помага за оцеляване, това е мястото.

Надежда има задължително. Като актьор, чисто професионално, надявам се, Дай Боже, да ми предстои период на нов тип работа в театъра. Усещам, че след тоя преходен период ще дойде нов тип работа, да не си правя планове... Като изказ може би, като средства даже. Искам да поработя още колкото се може повече, мечтая за това, защото скоро бях се отчаял. Мислех, че съм някак си погубен като човек, има такива моменти. Но самата сцена, времето прекарано на нея, публиката, пак казвам, хората, които срещам по улици, в театъра... Разбрах, че са големи глезотии малодушието, леността, това са ужасяващи неща, много големи бесове и че трябва да се стъпи напред и че това е задължително. За надеждата ми като човек - скоро в един филм чух нещо, което изказа всичко, което мисля до този момент. Едно момче пита възрастен човек на смъртен одър според него какво е животът - страдание, болка ли, и той му отговаря: Не, не е това. Абсолютен стремеж към радостта. Тая мисъл ме е завладяла в момента. Това е нещо отговорно и важно.