Две жертви и десетки ранени при пожар в хотел в Прага (ВИДЕО)

Европа ще рециклира всички пластмасови опаковки след 2030 г.

Молдова ще иска компенсация от Русия заради „окупацията“ на Приднестровието

Спряха камионите по няколко направления заради снега

Просветният министър: Привличането на млади учители е предизвикателство

Въоръжена атака срещу 5-звезден хотел в Кабул

Вижте акцентите от броя на „Труд“ в неделя, 21 януари 2018

Меркел и Борисов в отговор на “Труд”: България влиза много скоро в Шенген Премиерът събира европейските лидери и Реджеп Ердоган във Варна

Командоси щурмуват пробно прототипи на стената на Тръмп

Махат незаконни билбордове в София Столичният инспекторат откри 14 такива само по бул. „Черни връх“

Ципрас: Македонска нация никога не е имало Ще е абсурдно обаче в името на страната да няма Македония, смята гръцкият премиер

Хиляди румънци се събраха на протест в Букурещ (ВИДЕО)

САЩ и Русия призоваха Турция и сирийските кюрди към сдържаност

Турция нанесе въздушен удар по позиции на сирийските кюрди

Григор искал да е бегач и да знае френски език

Актьорът Любен Кънев пред „Труд“: Лежах в затвора, за да вляза в роля

– Преди година представихте първия по рода си кино-театрален моноспектакъл, наречен “STOP – дяволът се призна за виновен”. Главният герой в него е изпълнителен директор на банка, който е измамил доста хора. Съвпадението с действителни лица умишлено ли е?

– Спектакълът е свързан с банковите кражби, а те пък са свързани с хора, така че ако някой намира сходни черти с тях, мога само да се помоля за него!

– Неотдавна изиграхте STOP в затвора…

– Да, гостувах в Бойчиновския затвор (за малолетни престъпници, б.р.) по мое желание, защото исках да проверя някои посоки в характера на персонажа в STOP, който накрая влиза зад решетките. Затова ми се искаше да видя и да съпреживея атмосферата. След представлението имах среща със затворниците. Беше ми любопитно как общуват те, какво излъчват. След първото ми гостуване там дойде и вдъхновението ми за следващата постановка, озаглавена “Аквариумни хора”.

– И сте прекарали известно време в затвора, за да се подготвите за въпросния бъдещ проект!?

– Да, изкарах 13 дни в истински затвор, за да добия познания за тази скрита от обществените очи реалност. Искам да изкажа благодарност на директора Иво Йорданов и на екипа му, както и на Министерството на правосъдието, които ми съдействаха, за да се запозная на живо с нещата, които ме вълнуват за новия спектакъл. Партньор на проекта е и община Бойчиновци в лицето на кмета на общината Светлин Сретениев.

В този текст главният персонаж е социален работник, занимаващ се със затворници. Той е психотерапевт по професия и работи с всекиго от тях поотделно. Неговите цели са да допринесе за интегрирането им в обществото и за тяхното лично оцеляване и смирение.

– Какво открихте при общуването със затворниците?

– Това е непознат свят за нас, разбира се. Например имаше едно момче, осъдено за тежко престъпление. В началото беше недоверчиво, не смееше да говори с мен, не се включваше в упражненията, които организирахме, но виждах, че му е интересно. Един ден седнахме и поговорихме. Усетих, че вътрешният му свят е много богат и накрая се оказа един от най-добрите. Беше овладял напрежението си, скептицизма си, стигна до дълбока искреност. Когато си тръгвах, каза, че е благодарен за този процес и за възможността да се запознае със себе си отново чрез мен – човек, когото познава само от екрана, и то като полицай.

– Имало ли е момент, в който ви е било страх да сте сред тези младежи?

– Там има хора, които са осъждани за всякакви престъпление, но не мислех за това, а за онова, за което съм отишъл. Да ме е било страх – не. В някои ситуации съм бил под напрежение, понеже в началото някои от затворниците бяха по-мнителни и недоверчиви, лесно се изнервяха. Направихме уъркшоп с цел да им покажа някои упражнения, свързани с концентрацията и създаване на вътрешна увереност. А те са доста забавни и интересни и по собствените им думи съм успял да ги науча на нещо ново и да разнообразя всекидневието им. От друга страна, успях да преценя кои от момчетата да включа във видеата към предстоящия проект. И за моя изненада точно най-изнервените и недоверчиви се справиха страхотно. Приеха процеса сериозно, отговорно и всеотдайно. Дори има едно момче, което сега иска да учи в НАТФИЗ, след като си излежи присъдата.

– А промени ли се нещо у вас, след като излязохте от затвора?

– Повече ценя възможността ей сега да стана и да тръгна в която посока си поискам, нищо няма да ми попречи. Мога да го направя, без да се забия в решетки. Трябва да ценим свободата си!

– Специализирали сте 6 месеца в Китай. Какви са основните разлики между Китай и България от гледна точка на театъра?

– Театърът е локално изкуство и се занимава с темите, проблемите и болестите на обществото, в което се прави. Аз не успях достатъчно да вникна в живота на китайците, защото бях твърде за кратко там. Но като се има предвид глобалният строй, в който живеем всички ние, цивилизованите хора, не би трябвало да има разлика поради факта, че болестите на душите ни са също от глобален характер. А театърът се занимава с душите на хората и техните страхове. И ако има разлика, то тя по-скоро е в средствата от всякакъв характер.

– Ако обърнем поглед към киното, възражда ли се то през последните години?

– Според мен няма възраждане на българското кино. То просто оцелява. Сигурно си забелязала, че по кината български филми много не се гледат, а и се задържат за кратко в програмите им. Нека сме обективни. Може да се говори за възраждане на желанието да се прави кино, но това е различно и е недостатъчно. Нужни са крайни промени. Нови, талантливи, амбицирани и млади хора. Има такива, но им е трудно в борбата с онези, които не пускат малкия залък, който държавата им осигурява. С по един филм на година, и то фестивален, който се гледа от хиляда души, няма как да се говори за възраждане.

– И на какво се дължи това? На слабия интерес от страна на българския зрител ли?

– Напротив, българският зрител е жаден за българско кино, но за жалост много малко филми си заслужават. Има много добри професионалисти у нас, които не стигат до държавните субсидии заради такива, които не са добри професионалисти. За частно финансиране трудно може да се говори, понеже киното е много, много скъпо изкуство. Богатите хора все още не инвестират в него, което е загуба за всички. Често неможещите правят кино в България с парите на данъкоплатеца, който така и не вижда резултат.

– Този месец се провеждат кандидатстудентските изпити в НАТФИЗ. Какво бихте посъветвали младите хора, които искат да се занимават с изкуство в България?

– НАТФИЗ е за осъзнати хора. Нека се занимават само ако имат необходимост! Но да не бъркат изкуството с “Като две капки вода” или “Комиците” например, ще бъдат много разочаровани! В България пазарът е специфичен и само тези, които имат истинска необходимост да се отдадат на театър и на кино, могат да усетят несравнимата наслада от тези прекрасни изкуства. В НАТФИЗ може да влезе всеки, но не всеки излиза като човек на изкуството.

Нашият гост:
Любен Кънев завършва НАТФИЗ през 2010 г., специалност “Актьорство за драматичен театър”. Носител е на Голямата награда на първия Международен театрален фестивал на театралните академии (GATS) в Пекин за ролята си на Брут в “Юлий Цезар” от У. Шекспир.
Той е инспекторът от ГДБОП Тодор Тодоров в крими поредицата “Под прикритие”, княз Кирил в “Недадените” и хакерът Омар в “Знакът на българина”. На театралната сцена дебютира в Пловдивския театър през 2010 г. с ролята на Хелмер в “Куклен дом” от Х. Ибсен (реж. Крис Шарков). В момента може да бъде видян в режисьорския спектакъл на Владимир Пенев “Агенти” по Дейвид Мамет. Автор е и на моноспектакъла STOP, който през новия сезон ще се играе в Независим театър. През октомври излиза с ново заглавие – “Буре барут” по Деян Дуковски (реж. Ана Батева).
А преди броени дни напусна затвора в Бойчиновци, откъдето започна подготовката си за нов проект.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.