“Пирин” прекъсна серията от загуби

Северна Корея желае да започне диалог със САЩ

Юнкер: Македония е на прав път, може да получи препоръка от ЕК до няколко месеца

Депутатът Николай Бошкилов напуска ръководния екип на БСП-Благоевград

Обилни снеговалежи и силен вятър тази нощ и утре, червен код в областите Смолян и Кърджали

От Българска банка за развитие обявиха, че нямат участие в сделката по продажбата на ЧЕЗ

Нови боеве са избухнали Източна Гута

Путин, Меркел и Макрон са обсъдили ситуацията в Сирия

ГЕРБ обвини Нинова, че “пуска плоски лъжи”

МВР със съвети какво да правим при обилни снеговалежи и силен вятър

Патриарх Неофит възглави празнична света литургия в “Св. Александър Невски”

19-годишно момиче е загинало при катастрофа в района на Драгичево

Калоян Паргов: Гражданите от “Малашевци” поискаха да закрием битака

Гайди, заря и регата за 3 март във Варна

БСП ще пита чешкия премиер и ЕК за сделката с ЧЕЗ

Иван Кръстев: Кризата с мигрантите е по-страшна за ЕС от кризата с еврото

Иван Кръстев

В коментар за притока на мигранти, които търсят изход от Унгария към Австрия и Германия, един унгарски журналист наскоро ми каза: „Вече нямаме градове. Само разширени жп гари.“

Преди двадесет години Унгария и нейните съседни източноевропейски страни бяха посткомунистически преходни общества, а някои от тях – като България, Македония, Сърбия – продължават да са такива. Сега, сякаш само за една нощ, тези страни от преходни станаха транзитни. Последицата е, че освен от притока на стотици хиляди имигранти, Европа трябва да се притеснява и от разлома, изкопан от тази криза между нейната източна и западна половина.

„Камионът на срама“ в Австрия и снимките на удавени мигранти предизвикаха вълна от съчувствие в много страни от Западна Европа. 60 % от населението на Германия подкрепя решението на правителство да даде убежище на почти 800 000 души, което се равнява на почти 1 процент от населението на страната.

Обществеността в Източна Европа обаче остава равнодушна, а някои нейни лидери дори яростно разкритикуваха решението на Брюксел да разпределя бежанци между страните членки на Европейския съюз. Мнозинството от транзитните държави подкрепят строежа на стени по техните граници – едно скорошно проучване в Чешката република показа, че 44% от запитаните са против това правителството да изхарчи дори една крона за мигрантите.

Премиерът на Словакия Роберт Фицо отиде още по-далеч, като заяви, че 95 % от търсещите убежище въобще не са бежанци, а икономически мигранти и че неговата страна е готова да приеме само християни. Още по-ужасен е един изтекъл мейл от Унгарската национална телевизия, в който се иска от журналистите да избягват показването на деца на мигранти. Изглежда унгарското правителство се опасява, че образите на страдащи деца може да прекърши сърцата на хората и да предизвика съчувствие – Боже опази.

Какво се случва с Източна Европа? Само преди три десетилетия нейният символ беше „солидарност“. Днес по-подходящ символ би бил надписът: „Източна Европа: там, където Доналд Тръмп си е на мястото.“

Кратките отговори се състоят в разочарованието, недоверието, демографията и демокрацията.

След комунизма и либералните реформи дойде времето на дълбокия цинизъм. Изправени пред потока от мигранти и преследвани от икономическа несигурност, много източноевропейци се чувстват измамени от надеждата си, че присъединяването им към Европейския съюз ще означава начало на благоденствие и край на кризата, а в същото време много правителствени ръководители се опасяват, че единственият начин да си върнат политическата подкрепа е, като покажат загриженост за своите хора, без да дават и пукната пара за чужденците.

Източноевропейците вярват, че те са хората, които заслужават помощ, и че това им е било обещано преди обединението. След като сме по-бедни от западноевропейците, настояват те, може ли някой да очаква солидарност от нас? Очаквахме туристи, а не бежанци.

Въпросът не е единствено в самосъжалението. Макар и да живеят на кръстопътя между Европа и Азия, между Русия и Близкия изток, много източноевропейци са лишени от любопитство и живеят в изолация. Българската телевизия никога не намери нито пари, нито прояви интерес да изпрати репортери в страни като Сирия, нещо, което можеше да покаже апокалиптичните измерения на случващото се там. Африка напълно отсъства от нашата политическа география.

В резултат на това страхът от исляма, тероризма, престъпността и общата тревожност от неизвестното са в основата на моралната паника, предизвикана от притока на мигранти.

Демографската паника е един от най-слабо дискутираните фактори, които формират поведението на източноевропейците. Но точно тя е от ключово значение. ООН предвижда, че до 2050 г. българското население ще се свие с 27 %. Страхът от „етническо изчезване“ ясно може да се почувства в много от малките страни в Източна Европа.

Идването на мигрантите за тях е знак за отпадането им от историята, а популярният аргумент, че застаряваща Европа има нужда от мигранти, само задълбочава чувството за екзистенциална меланхолия. Когато гледате по телевизията лицата на местните старци, които протестират срещу заселването на бежанци в собствените им обезлюдени села, където от десетилетия не се раждат деца, сърцето ви се къса и за двете страни – и за бежанците, но и за възрастните, самотни хора, които виждат как светът им се разпада.

Провалената интеграция на ромите също допринася за дефицита на състрадание. Източноевропейците се страхуват от чужденците, защото не вярват в способността на своята държава да интегрира „другите“, които вече живеят сред тях. Фактът, че източноевропейските държави са демокрации, не прави ситуацията по-лесна. Това, което наблюдаваме, е не липса на солидарност; наблюдаваме сблъсък между солидарности: националната, етническа и религиозна солидарност се изправя срещу нашия дълг като човешки същества.

Кризата с мигрантите е екзистенциално по-застрашителна за Европейския съюз от кризата на еврото или анексията на Крим. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск открито предупреди за опасното разделение между Източна и Западна Европа.

Състраданието не е достатъчно, за да бъде решен проблемът с мигрантите, надвиснал над Европа. Преди няколко години унгарският философ и бивш дисидент Гашпар Миклош Тамаш посочи, че Просвещението, където се намират интелектуалните корени на идеята за Европейски съюз, изисква универсално гражданство. Но универсалното гражданство предопределя необходимостта да се случи едно от двете: или бедните и проблемни страни ще станат държави, на които си струва да бъдеш гражданин, или Европа ще отвори границите си за всички.

Очевидно е, че нито едно от двете няма да се случи. Издигането на Статуя на свободата в Лампедуза не би било достатъчно за решаването на проблема. Либия и Сирия са обезкуражаващи примери: нито европейската интервенция в Либия, нито нейната ненамеса в Сирия, успяха да спрат войните близо до Европа. Разделена между моралното задължение да помогне на другите в крайна нужда и практическата неспособност да помогне на всички, Европа ще бъде принудена да приеме някои и да изгони други.

Дълбоко обезпокоително е да се наблюдават източноевропейските общества и правителства, които настояват, че имат морално право да затворят вратите си за тези, които бягат от смъртта. Дефицитът на състрадание откроява една много по-дълбока криза в сърцето на европейския проект.

Текстът е публикуван в „Ню Йорк Таймс”, 8 септември 2015 г.
Превод: портал “Култура”

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.