Уди Алън няма нужда от представяне, но все пак - от 50 години е кинорежисьор, има 24 номинации за “Оскар“ и доста скандален личен живот. Режисьорът на класиките "Ани Хол", "Хана и нейните сестри" и "Манхатън" се ожени за доведената си дъщеря. Автор е и на три сборника с разкази - “Странични ефекти”, “Квит сме” и “Без перушина”. Хумористът разговаря с британски и американски журналисти за последния си филм - Irrational Man ("ирационален човек"), който излезе през юли. Лентата е с Ема Стоун, Йоакин Финикс (в ролята на главния герой - университетския професор Абе Лукас), Паркър Поуси и Джейми Блекли. Интервюто е сборно с въпроси от няколко медии, сред които "Гардиън", "Уолстрийт джърнъл", "Метро" и др.

- Вие самият твърдите, че сте сериозен човек. Необходимо ли е човек да бъде сериозен, за да прави комедии като Irrational Man?

- Не, за това си трябва талант. А аз го имам - идея си нямам каква е причината, понеже никой в семейството ми не е забавен, въобще нямат нищо общо с шоубизнеса. Късмет! Казвам ви, нито майка ми, нито баща ми, нито дядо ми, нито чичовците ми - никой от тях няма чувство за хумор. Е, не че съвсем нямат, но е такова... обикновено.

- Никога ли не гледате сериозно на нещата?

- Напротив. Много съм сериозен. Навремето исках да съм драматург. Падах си по Юджийн О'Нийл, Ибсен, Тенеси Уилямс, Ингмар Бергман. Комедиите не ме интересуваха. Но тръгнах по пътя на най-слабото съпротивление. Хората искат да правя смешни филми и аз ги правя.

- Героят ви Абе в Irrational Man планира перфектното убийство. Това да не би да е някаква ваша отколешна фантазия?

- О, да. Ако можеше да убия всички хора, които ме дразнят, щях да остана сам на Земята. Представям си как ги строявам в редици и ги изтребвам. Има някакво естетическо удоволствие в това. Например пътувам си в автобуса и си мисля как бих планирал перфектния банков обир. Или перфектното убийство. Този умствен процес ти носи задоволство и естетическа наслада. Уверен съм, че авторите на криминални романи през цялото време си мислят такива работи. И когато го измислят как точно, после се получава чудесна кримка.

- Г-н Абе е сложна личност, такъв ли е и артистът, който изпълнява ролята - Йоакин Финикс?

- На пръв поглед Йоакин изглежда труден човек, но е много мил и внимателен. И е голям професионалист - винаги е навреме, с научени реплики. Но ужасно изтормозен. Дори само да го помолиш да ти подаде солницата на масата, и той вече гледа измъчено, все едно е Хамлет. Не ми се налага да го режисирам. Насочваш към него и Йоакин вече страда. Но аз си мисля, че нищо му няма. Добре си е, човекът. Има си приятелка, функционира. Само дето изглежда като най-измъчения, най-дезориентирания и луд човек, когото сте виждали... Излъчва такова чувство, но иначе е много свестен.

- По-продуктивен сте от повечето режисьори. На какво се дължи това?

- Е, то не е за хвалене. Не е важно количеството, а качеството. Писател като Джеймс Джойс например може да напише две книги и пак да има много по-голямо влияние върху човечеството, отколкото аз с цялата си продуктивност.

- Смятате ли, че при вас качеството понякога страда заради количеството?

- Е, да - няма начин. Започваш филма и си изпълнен с огромни очаквания. Никога не става както си го мислил. Все тръгваш да правиш "Гражданинът Кейн" или "Крадци на велосипеди", пък то какво се получава... Така че на нас ни остава само да продължаваме да се опитваме, пък дано ни излезе късметът.

- Кои са най-големите ви недостатъци?

- Това, че съм мързелив и мърляч. Стивън Спилбърг и Мартин Скорсезе ще бачкат денонощно, ще изпипват всеки детайл до среднощ, аз обаче, стане ли 6 следобед вече искам да съм си вкъщи пред телевизора, да хапна, да пийна. Правенето на филми не е началото и края на съществуванието ми. Другият ми недостатък е, че ми липсва задълбоченост и интелект, а също и талант. Не съм велик режисьор. Като гледаш филмите на Акира Куросава и веднага ти става ясно, че този човек е чисто луд! Обаче е гениален. В снимките може да участват 100 коня, но той държи всяко животно да е точно на мястото си и да прави точно това, което трябва. Луд за връзване. При мен го няма това.

- Тоест, вие не сте луд?

- Въобще не съм луд. Аз съм типичен представител на средната класа - това ми е проблемът. Ако бях луд, сигурно щеше да ми е по-добре. Водя разумен живот. Ставам сутрин рано, карам децата на училище, тичам на пътеката, свиря на кларинет, излизам на разходка с жена ми. Обикновено избираме един и същи маршрут. Щеше да ми е по-леко, ако бях луд. Ако крещях и тропах с крак на снимачната площадка, вероятно щеше да е по-добре. Но не, аз съм учтив, казвам: "Не беше зле." Реакция тип "средна класа". Това е ключът към добрата продуктивност.

- Снимали сте едни от най-привлекателните актриси в света. Например Пенелопе Крус и Скарлет Йохансон във "Вики, Кристина, Барселона".

- Да, именно. Това е един от плюсовете на шоубизнеса - че работиш с хубавици. Актриси като Наоми Уотс и Скарлет Йохансон са една от основните причини да правя филми. Разбирате ли - отивам сутринта на работа и срещу мен е грейнала Ема Стоун - красива като богиня. Или пък Наоми.

- Щом работата за вас е само професия, а не призвание, то къде откривате щастието?

- Не се оплаквам. Киното е много приятен начин да се издържаш. Иначе обичам да свиря, да съм със семейството си. Нямам някаква страст, в която изгарям. Не съм Самюъл Тейлър Колридж. Обичам да работя, но работата не е за мен наркотик.

- А наркотици употребявате ли? Например за развлечение или пък, за да почерпите вдъхновение.

- Не съм пробвал въобще. Дори не съм си дръпвал трева. Нито каквито и да е хапчета.

- Дори от любопитство?

- Просто не ми е интересно. На мен доста неща не са ми интересни - технологиите например. Нямам компютър. Не обичам попмузиката. И не съм любопитен човек. Не искам да опитвам нови храни - винаги ходя в едни и същи ресторанти, не обичам да пътувам и да виждам нови места - правя го заради жена ми, защото тя обича.

- След толкова филми, които разнищват тематиката за страха от смъртта, сега, когато сте на 79 г., преодоляхте ли страховете си?

- Този страх не се преодолява. Възрастта не идва ръка за ръка с будизма. Дали ще си на 20, или на 60, когато се събудиш посреднощ с мисълта, че един ден ще умреш - усещането е еднакво.

- От колко време ходите на психоаналитик?

- Като бях 20-годишен ходех редовно, после през годините ту ходя, ту не ходя. Сега гледам да го посещавам по веднъж седмично - ей така, да презаредя батериите.

- Помага ли ви?

- Странното е, че да. Но не колкото ми се иска. Преди години си спомням, че си занесох кларинета на поправка. След две седмици беше готов и питам майстора - сега ще звуча ли по-добре? А той казва: "Да, но не чак толкова добре, колкото ви се иска."