Война на цветовете

Почитатели на изобразителното изкуство се стичат от целия свят в Берлин това лято, за да видят шедьоври на изобразителното изкуство, обединени под заглавието Im/Еx (Импресионизъм / Експресионизъм). Изложбата се откри през юни, но интересът не спада - дълги опашки се вият пред Националната галерия на старото немско изкуство в немската столица, фенове стоят с часове пред световноизвестни картини, медитират, обсъждат, снимат...

До 20 септември все още вратите на тази внушителна галерия ще бъдат отворени за специалисти и любители, за да се докоснат до автентичните платна на импресионистите Пиер-Огюст Реноар, Мари Бракмон, Берта Морисо, Мари Касат, Едуард Мане, Клод Моне, Алфред Сисле, Макс Либерман, Ханс Херман, Жак-Емил Бланш, Камий Писаро, Анри дьо Тулуз-Лотрек; да поемат от синия рисунък на експресионистите Аугуст Маке, Макс Пехщайн, Франц Марк, Лео фон Кьониг, Ернст Лудвиг Кирхнер, Ото Дикс, Едвард Мунк, Емил Нолде и много други.

Необикновеното в тази изложба се заключава в начина, по който картините от двата стила са разположени в директна конфронтация едни с други, тъй като кураторите често сдвояват една импресионистична и една експресионистична творба, за да покажат дадена тема, разработена по различни начини.

Втората закачлива идея, която се прокрадва в маниера на организаторите, ни връща към началото на 20-и век, когато Берлин отнема първенството на Париж като столица на модернизма... До момента на възцаряването на нацизма, когато модерните течения угасват.

Как се осъществява този сблъсък тогава?

Импресионизмът се заражда в края на 19-и век от група парижки художници. Техните независими изложби им донасят известност през 70-те и 80-те години на века въпреки силната опозиция от утвърдените академични художници. Името на движението произлиза от творбата на Клод Моне „Импресия, изгряващо слънце“ (Impression soleil levant), по повод на която Луи Льороа (гравьор, художник и утвърдил се драматург) пише силно критична статия във вестник „Ле Шаривари“, озаглавена „Изложбата на импресионистите“. Художниците не харесват това определение, съдържащо подигравка. Самите те предпочитат да се наричат „независими“. Най-важното в стила на рисуването им е нарушаването на академичните правила. Те въвеждат визуалните ефекти, рисувайки пленер, промъквайки по нестандартен начин светлината, смесвайки цветове. Историята ни припомня, че шедьоврите на Клод Моне са били отхвърляни от журито на Френската академия, където титулувани академици са определяли всяка година стандартите на френското изкуство. Постепенно в Париж се създава група от млади художници - Клод Моне, Пиер-Огюст Реноар, Алфред Сисле, Фредерик Базил, Камий Писаро, Пол Сезан, а техният гуру е Едуар Мане, чиято картина „Закуска на тревата“ (1863) е заклеймена от академиците като неморална, защото изобразява голи жени с двама облечени мъже в обикновена сцена. По правилата на Академията голи тела можело да се изобразяват само в исторически или библейски сюжети. Скандалът е огромен, недоволството от закостенялостта на Парижкия салон довежда до организиране на Салон на отхвърлените (1874).

Така над 30 художници налагат имената си през 70-те и 80-те години. Въпреки противоречията, разнообразието по стил и темперамент, общото между тях остава бунтът, а спонтанните удари с четката се превръщат в символ на модерен живот. Моне, Сисле, Морисо и Писаро са смятани за „най-чисти“ импресионисти заради налагащата се спонтанност, преливащата светлина и цвят. Дега отхвърля голяма част от тези търсения и вярва в преимуществото на рисунъка пред цвета и омаловажава рисуването на открито. Реноар се отделя от импресионистите за определен период през 80-те години и никога не се завръща напълно към идеите им.

Началото на 20-и век обаче е времето на световните художници и писатели от авангарда, прииждащи в Берлин от целия свят. Неговите галерии тогава са били пълни с творби на водещи френски импресионисти като Моне и Мане, които са важна част днес от тази изложба.

Немските импресионисти - Макс Либерман, Лувис Коринт и Макс Слевогт - се развиват в края на 19-и век като отговор на движението във Франция. Но тогава се появява ожесточена реакция - това е раждането на експресионистите, водени от немските художници Ернст Лудвиг Кирхнер, Ерих Хекел и Емил Нолде. Публиката е ужасена: формите и цветът са деформирани, пропорциите - нереални, колоритът - крайно контрастен, а обектът - дистанциран. Създателите на това течение са толкова смели и категорични в правото си на законодатели в изкуството, че твърде скоро - още в 1911 г. - Вилхелм Ворингер въвежда термина „експресионизъм“. Известно е, че влияние върху експресионизма оказват фовизмът и футуризмът, а от философите - Ницше. В Берлин и Дрезден са гнездата на артистите от кръга „Мост“ (Ернст Кирхнер, Ерих Хекел, Емил Нолде, Макс Пехщайн, Ото Мюлер), а в Мюнхен се обединяват творци около кръга „Синият конник“ (създаден от Василий Кандински и Франц Марк). Техният иновативен рисунък впечатлява и днес стотиците хиляди посетители на Im/Ex във 21-ви век. Защото темите на експресионистите продължават да доминират: сблъсъци в големия град - гета и богаташи; войната - жертви и палачи; любовта - естествена, но и платена; страха, лудостта, самоубийството, но и величието на природата, която диша в абстракция...

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура