Миграционният проблем ескалира второ десетилетие, но се оказа, че никой не е подготвен за него

Европейският съюз е разделен във всяко направление - „Север срещу Юг”, „Изток срещу Запад”, „Вишеградските - срещу всички”

„Солидарността не е за всички.” Тази реплика, изпусната по невнимание пред журналистически микрофон преди по-малко от десетина години, изпрати в немилост един политик от обкръжението на тогавашния френски президент Никола Саркози. Днес изглежда като най-честното изявление, което европейски държавник е правил. Или би направил, ако можеше. С наближаването на Европейския съвет по вътрешни работи в понеделник, дни след обявяването на предложенията на Еврокомисията за обща политика за справяне с бежанската криза, „единните в многообразието” (девиз на ЕС) изглеждат по-разделени отвсякога. Във всяко направление - „Север срещу Юг”, „Изток срещу Запад”, „Вишеградските - срещу всички”. И то по фундаментални въпроси, които, поне на книга, служат за моралната основа на един основан на общия икономически интерес съюз.

Предложението за създаването на квоти за приемане и разпределение на бежанци на територията на ЕС изглежда като единственото временно решение на проблем, който е в постоянна ескалация второ десетилетие и за който, както се оказа, никой не е бил подготвен. Казвам второ десетилетие, защото още преди Арабската пролет от 2011 г. всяко „лето господне” наближеше ли късната пролет, лодките тръгваха от бреговете на Киренайка, натоварени с изплашени хора от Чад, Мали, Нигер, Мавритания и други, успели да пресекат Сахара и да достигнат до Либия. Нещо повече - Европа въртеше много добър бизнес с покойния полковник Муамар Кадафи след възстановяването на отношенията през 2003 г. до свалянето му от власт. Армията на либийския сатрап събираше кандидатите за убежище в лагери по крайбрежието и когато полковникът имаше нужда от нещо, ги пускаше през Средиземно море. Обикновено след като първите няколко стотин стигаха до заветния остров Лампедуза (Италия), някой от Брюксел /Рим/Париж/Лондон се обаждаше на полковника да попита какъв е проблемът. И той се решаваше мигновено - те ще му продадат петролни сонди, помпи за вода (за онзи мегапроект на Кадафи за озеленяване на Сахара), кораби, оръжие втора ръка, но все още годно за терор или каквото му трябва, а той ще прибере обратно по-голямата част от пристигналите и няма да пуска повече. Ясно е как горепосочената Арабска пролет обърка този бизнес. Дестабилизирането на страните от Северна Африка след 2011 г. наложи през последните години един постоянен югозападен маршрут към Европа през испанските анклави Сеута и Мелия на средиземноморското крайбрежие на Мароко. Превръщането на сирийската гражданска война в неовладяемо геополитическо блато пък „отвори” на пръв поглед завинаги югоизточния фланг.

В Европа обаче не е време за „Кадафи-блус”, а за прагматични решения. Макар че предложенията на бившия френски президент Саркози (който през 2008 г. покани Кадафи да си опъне шатрата и пасе камилите си под Айфеловата кула) за създаването на „лагери” за бежанци извън пределите на Шенген доста да напомнят за онези времена.

Проблемът е, че те вече съществуват и без Саркози да излиза от справките по история. Турция официално е на първо място в света по отдаване на убежище и само на нейна територия пребивават близо 2 млн. сирийски бежанци. Още два милиона си поделят Йордания и Ливан.

Не само сирийците обаче търсят спасение в Стария континент. Следват ги изтерзаните от безброй години войни и тероризъм иракчани и афганистанци. От другата страна на Средиземно море идват изморените от прехода през пустините нигерийци, камерунци, малийци. Всички търсят шанс за човешко съществуване. От началото на годината по официални данни 3000 души останаха завинаги между бреговете на Африка и Мала Азия и Европа в преследване на тази цел. Други близо милион от трите основни направления достигнаха „заветния Запад” само за да разберат, че са олицетворение на най-големите страхове на белите европейски християни през 2015 г.

Но да се върнем на квотите за разпределение на бежанците. Расовият консерватизъм (латентен расизъм) на пост-социалистическите общества от Източна Европа, от България, през Сърбия и Унгария, до Полша, се превърна в основен фактор на разединение в ЕС. И неслучайно. По известни причини, като 45-годишната изолация от световните процеси на тези страни, сред които е и България, и до днес по-голямата част от обществото смята думата „негър” за естествена и добронамерена квалификацията за чернокож човек. А когато стане дума за нашествие на мюсюлмани, без значение от причините, се вадят кремъклиите на дедите. Като добавим и трайното бедно икономическо състояние на коренните народи в тези страни, върху които повече от 20 години пъплят червеите на най-различни изостанали популистки идеи, резултатът се вижда по телевизиите. Европейски съюз!

Всичко това налага едно логично заключение. В какъвто и съюз да се включва Германия, винаги ще се превръща в основната му движеща сила. Примерът е заявената готовност на Берлин да приема до 800 000 бежанци годишно в следващите няколко години. Не се съмнявайте, че още преди да е направено това изявление, много точно е бил преценен капацитетът на Германия да ги посрещне, настани, ангажира и интегрира в социалната си система, но най-вече в икономиката и с годините - в националния генофонд. Защото не е тайна, че тези трудолюбиви и дисциплинирани германци имат национален проблем с раждаемостта от десетилетия, което е и причината през годините на равни порции да интегрират най-различни имигрантски вълни - от Африка, Близкия изток, Източна Европа. Това, разбира се, става с прословутия германски прагматизъм, който поради историческите особености не страда от постколониалното лицемерие на Франция, Холандия или Великобритания. Вярно е, основата за подобна дългогодишна германска политика също е историческа, но поне хуманните ценности, върху които се прилага, са искрени.

И пак към фундаменталните ценности за състрадание и солидарност, с които ЕС се гордее толкова много. Разединението между държавите членки, явно неадекватните за ситуацията споразумения от миналото - „Шенген”, „Дъблин”, „Фронтекс”, липсата на общ език и ценности рискуват да попречат на намирането на разумно решение на ситуацията.

Нещо повече, създават риска от появата на нова порода „граждани на ЕС” - един милион „вътрешни бежанци”, евро-битници, с постоянен „временен статут”, подмятани между границите на държавите членки, като в сцена от съветска комедия. Притиснати между „Сцила и Харибда” на европейската солидарност и вътрешните интереси на страните. До следващата година - когато ще станат два пъти повече.