Светът се намира в огромна криза на вечния антагонизъм между богатството и нищетата

-  В отминалия първи учебен ден имаше недостиг на празничност. Защо, проф. Биолчев?

- Хората привикват към празниците. Празникът започва да се превръща в измислен символ и естествено престава да бъде това, което е бил. Образованието престана да бъде празник и естествено хората не го възприемат така както преди. В крайна сметка то не носи това обещание, което е имало. Но винаги бих предпочел образованието да не е празник, а неизбежна необходимост. Да бъде неотделима част от живота ни, неизбежност, а не повод за неизвестен за какво празник.

- Прекомерно се говори за деградацията на обществото, за обезверяването, за срив на ценностната система и изходът се търси в образованието, а то също запада.

- Не бих говорил за срив на духовността, защото такива изречения носят в себе си свидетелство за високите ценности, които сме имали. Не бих казал, че сме имали чак толкова високи ценности в образованието, което съм получил аз и съучениците ми. Заедно с това да познаваме ние се научавахме да се лъжем, да изнасяме представа за света такъв, какъвто ни казват, че е, което има много малко връзка с познанието. Не мога да кажа, че има срив, упадък. Просто изведнъж се оказа, че познанието не е приказка, а е умение да живееш. Познанието не е заклинание, а е начин на живот и че тия две неща са се разминавали винаги. И какво значи упадък на образованието, като учителят е загубил всякакъв престиж.

- Това не е ли част от упадъка?

- При положение че обществото демонстративно заявява пренебрежение към образованието, значи няма упадък на образованието, а има упадък на обществото. Т.е. не че образованието залинява като дейност на нашия ум и то е причината да ставаме по-глупави. Не образованието е причината ние да не го ценим. Обратен е процесът и това е изпростяване на обществото. Не упадъкът на ценностната система, а една налагана ценностна система, която няма нищо общо с цивилизационните параметри. Налагането на крива представа за нещата означава, че истинското познание става ненужно.

- Обяснете парадокса, че много забогателите и много прости хора, т.нар. мутри, поголовно пращат децата си да учат в чужбина?

- Отговорът се съдържа във въпроса. Защо се случва така, че точно простите са забогатели и защо им е необходимо образование. Образованието за децата им вече е желание да ги приобщят в друга обстановка. Те сами не обичат обществото, което са създали, благодарение на своята простотия. Усещат го инстинктивно и искат да осигурят на децата си конкурентоспособност в другата обстановка, която се опира върху образованието. Така че отговорът е лесен.

- Стоян Михайловски май беше казал, че първото поколение чорбаджии у нас натрупва само лой. Потомството им вече получава и образование. Не е ли пак същото?

- Т.нар. от марксизма първоначално натрупване на капитала за съжаление при по-развитите цивилизации е история, а при нас периодически се повтаря.

- По силата на тая повторяемост се възобнови дискусията да се въведе ли задължителното "вероучение" в училище, или не. Вие имате ли отношение?

- Въпросът трябва да се постави иначе. Имаме ли вяра? Тъй като понятието за вярата, за устоите й, за стожерите й е силно разколебано. Виждаме как вярата като институция повтаря грешките на безверието. Ако вероучението се схваща като докосване до историята на религията, а не като фундаментално моделиране на мозъка на младия човек, от него има някаква полза. Но ако то се третира като задължителна форма на мислене, като набор от правила, от които не можеш да се отклониш, то това са катехизисни схващания. А истинското понятие за религия съдържа в себе си огромна доза толерантност, познание за съседните пространства около конкретната вяра и т.н. Другото са опити за златна решетка на мисленето.

- В Гърция видях хлапетии с топки под мишница. Минавайки край черквата, спряха, прекръстиха се и продължиха. На такава гледка у нас не съм попадала.

- Не трябва да бъркаме ритуала с мисловните ценности. Ритуалът понякога е наследен навик. Не можем да говорим, че той означава свидетелство за духовност или за нейната липса. Това, което знам за българина, е, че при нас вярата е повече поведенческа, отколкото духовна, тъй като понятието за вяра дълбоко се е откъснало от понятието за българщината. Това, което ни е крепяло през 19-и век най-силно.

- Това може ли да има възвращаемост. Необратимо ли е?

- Много трудно е от 21-ви век да се върнем в 19-и. Което означава, че не е необратимо, а е невъзможно. Животът, който водим, не предразполага нито към излишество от нравственост, нито от човеколюбие. И то не е само при нас. Ако се загледаме в света - той се намира в огромна криза на вечния антагонизъм между богатството и нищетата. Сега го виждаме налице. Виждаме, че нито един въпрос не е решен практически. И той във всеки момент може да възникне с уникална сила, разрушавайки чувството за илюзорна стабилност.

- Френският философ Ален дьо Беноа нарича войните на ИДИЛ иконоборци. Такива ли са те?

- Ако ти унищожаваш историята, ликвидираш античните паметници, това не е иконоборческа енергия, а е сражение срещу цивилизацията. По време на иконоборчеството Византия е била най-развитата цивилизация на своето време. Т.е. иконоборчеството е било част от огромна схватка, но не е било антицивилизационно завръщане към нищото. Не може да бъде здравословна религия, която поставя в основата си унищожаване на онова преди нея. Това са били впрочем и тъмните петна на първоначалното християнство. Чак Исус Христос поставя въпроса за прошката като основа за ненатрупване на омраза, за несъпротива на злото. Колкото и да са илюзорни и неприложими в нашия човешки свят, това са велики идеи. Всичко друго, което се опира на унищожение, е хранителна среда за примитивния индивид.

- Ако се приложи християнската идея спрямо мюсюлманските множества, които прииждат към Европа, предвидим ли е резултатът?

- Човечеството е достигнало чрез Исус Христос до идеята за ненасилието и не може да я приложи 2000 години след неговата смърт. Самата му смърт представлява илюстрация на трудната приложимост на великата човешка топлина, която лъха от такова мислене. Може би никога няма да го постигнем. Непрекъснато някой говори от името на Бога, но ние не познаваме Бога, той не контактува с нас, не знаем какви са неговите реални замисли. Библейският Бог наказва, и то жестоко, с унищожение - Содом и Гомор. А ние сега сами си устройваме Содом и Гомор. Подготвяме огън и жупел за собственото си битие.

- И все пак трябва ли да се приемат с разтворени обятия бежанските потоци?

- Преди да потегля за София от морето, се отбих в селото за едно кафе. Силно възбудени хора казаха, че там имало бяла лястовица. Отидох там, накъдето сочеха. На жицата бяха наредени черните лястовици, а една беше бяла. И което беше странно, бялата лястовица беше обърната гърбом. В същия момент по една случайност видях бежанци, изтощени, смазани, с деца. Нито едно дете не вдигаше поглед към жиците. И си помислих за огромната трагедия, за която Йовков казва: "Боже, колко мъка има на този свят!" Ето едно дете, което търси бялата лястовица, но не може да я види. Деца, даже не знаят за нея. И вървят през този ужасен наш свят, без да я търсят... Струва си да се помисли.

- Милосърдието и състраданието към тези клетници са едната страна на въпроса. От другата са 25-30-годишни мъже, изоставили близките си и търсещи удобствата на уредената Европа...

- Ние неотдавна изведохме като герои тъкмо тези, които направиха същото преди 25 години. Ние имахме емиграция на хора, които не можеха да се примирят с живота тук. Знаем ли какво точно е изпъдило тези подгонени люде. И защо се отнасяме само към битовите параметри. Те може би просто не могат да живеят във вакханалия, при абсолютна липса на елементарна човещина. Един въпрос винаги има повече от един отговор. И много често си задаваме въпрос, за да избягаме от отговора.

- Затова пък получаваме наставления.

- Да, аз третирам отговора като очаквано наставление, препоръка за поведение или някаква приемлива лъжа за близко време.Толкова ли не се нагледахме на отговори, които подменят въпросите? Време е да положим усилия, за да открием, че отговорът се съдържа в нас.

НАШИЯТ ГОСТ:

Визитка

Проф. Боян Биолчев е роден в София през 1942 г.

Завършил е полска филология в Ягелонския университет в Краков, Полша. Професор, доктор на филологическите науки.

Ректор на Софийския университет "Св. Климент Охридски" в периода 1999-2007 г. Автор на десетки сборници с разкази и новели, на романи и научни публикации.

Председател е на Националната агенция за оценяване и акредитация към МС.