Студенти-наборници в Търново служиха три седмици в армията

СТЕФАН ПЕТРОВ

„Мир-но“, „Наля-во“, „Рав-нис“, „Кръ-гом“. Така минаха 3 седмици от моето лято, докато повечето младежи търсиха припека на плажа или прохладата на планината. Вместо неангажиращите летни забавления аз предпочетох се включа в т.нар. доброволна казарма или казано по научному курса по начална военна подготовка във Националния военен университет във Велико Търново. Това направиха общо 27 студенти от цялата страна. Сред курсистите имаше бъдещи доктори, адвокати и спортисти.

Още в началото ми направи впечатление, че момичетата, записали се на този курс, са повече от момчетата.

През първия ден ни настаниха в стаи по 4 човека в т. нар. инженерен корпус. Липсата на душ слушалка (все пак имаше топла вода!), старите шкафове и потъващите пружинести легла не можаха да помрачат впечатленията от курса, тъй като нямахме много време да си стоим по стаите. Най-голям проблем се оказа липсата на условия за сушене. След преговори с хората от военния университет ни беше отпуснато помещение за простиране едва 2 дни преди края на курса. Раздадоха ни униформи, които бяха доста ретро, но от хубава материя и удобни. Не на всички намериха точния размер екипировка, но главният проблем беше, че трябва да носим дебелите униформи през августовските жеги. Тежък беше и въпросът с кубинките. От първия до последния ден все имаше кой да се оплаче от мазоли по краката, причинени от обувките.

На всеки курсист беше начислен по един автомат „Калашников“. Всеки беше длъжен да запомни уникалния номер на своето оръжие, за да може лесно да го разпознае.

Постъпването в армията е един вид прераждане. Там наново се учиш да говориш и да ходиш. Докато си с униформа не можеш да отговаряш с „да“, „не“ или „не знам“. Правилно е да се отговаря с „тъй вярно“, „съвсем не“ и „не мога да доложа“. Освен това военнослужещите се движат винаги под строй и в крачка. Това не беше съвсем лесно, особено в началото, тъй като всеки има собсвен начин на вървене и различен разкрач. За около седмица усвоихме специфичен скок, чрез който се връщаш в крачка, в случай, че си разменил водещия крак.

Нямахме право да напускаме рамките на университета сами. Маршрутът беше обикновено само до магазина и обратно. Това можеше да стане единствено с униформа, под строй и с водач. Появяването ни по улиците в този вид беше особено шоу за жителите на Велико Търново. Веднъж чухме детско гласче да казва: „Мамо, мамо, минава армията!“.

Ежедневието във военния университет не е леко. Денят започва в 6 ч с физическа разгрявка и приключва в 21,30 ч с вечерна проверка. През деня има различни упражнения по строева, тактическа, огнева и физическа подготовка, както и теоретически лекции, свързани с военното дело.

Едва ли ще има някакви спорове между курсистите, че най-тежкият ден беше един дъждовен четвъртък, когато трябваше да тренираме изкопаване на окопи и закопаване на противотанкови мини. Тогава трябваше да извърим това упражнение в гръмотевична буря, с пълно бойно старежение, което включва автомат, 4 пълнителя, лопатка, противогаз, нож и две мини. Приблизителната тежест на екипировката беше около 30 килограма. Когато се прибрахме в Инженерния корпус, нямахме сухо място по себе си. От това упражнение най-силно впечатление ми направиха девойките. В този ден окончателно беше разбит митът, че жените са „слаб пол“. Те изпълниха тази тежка задача задача без да гъкнат, като по нищо не отстъпваха на момчетата. Положителното от целия ден беше, че успяхме да си изпросим втори камуфлажен панталон, тъй като първият нямаше шанс да изсъхне до следващия ден.

От най-емоционалните неща в нашия курс беше хвърлянето на бойни гранати. Те се хвърляха на специална поляна далече от града - от окоп. След хвърлянето на гранатата трябваше по най-бързия начин да се прикрием в окопа, без да любопитстваме и да гледаме взрива. За това се грижеше ръководителят на стрелбата, който самоотвержено се хвърляше върху нас, за да се увери, че хвърчащи части от гранатата няма да се забият в нас.

Голямо удоволствие на всички достави стрелбата с автомат „Калашников“. Свалянето на мишените изпълва с гордост и удовлетворение. Разбира се, след секундите слава на огневия рубеж следва около час почистване и смазване на оръжието. До края на курса трябваше да покрием нормативи по разглобяване и разглобяване на автомата. Интересно беше стигането до стрелбището. Целият наш взвод, заедно с трима старшини се натоварвахме на автомобил ЗИЛ, който според нашите ръководители е като женско сърце, тъй като в него „винаги има място за още един“.

В рамките на военния университет имахме постоянен спътник в маршируването и заниманията в двора в лицето на рижаво куче, което получи работно име Хачико. То ни следваше неотлъчно, като получаваше и хранителни облаги. До края на курса Хачико значително наедря.

През време на нашето обучение трябваше да покрием различни нормативи по физическа подготовка. Те зависят от годините и пола на военнослужещия. Накрая трябваше да се явим на единния армейски изпит, който включва бягане тип совалка, лицеви опори, кореми преси и крос 1000 метра. Въпреки някои затруднения всички успяха да вземат този изпит.

Единствените неприятни усещания, които останаха от нашето военно обучение, бяха свързани с храненето. Столът в университета беше единственото място, на което можеше да се храним. Той беше скъп, с еднообразна храна, която беше малко и като количество. Почти получихме аристократично потекло от ядене на принцеси с кайма и кашкавал сутрин. За пръв път там опитахме екзотични ястия като боб с риба. Въпреки, че обядът се плащаше от Министерството на отбраната, средно за закуска и вечеря отиваха около 10 лв. Храната в стола беше хубава само два пъти – когато бяха дошли от една от националните телевизии и когато имаше проверка от Министерството на отбраната.

Накрая курсът приключи с полагане на военна клетва. Това представляваше специален ритуал, на който показахме умения по маршируване и отдаване на чест с оръжие. След това се заклехме да служим „вярно на народа си“ и да защитаваме „целостта и независимостта на своята Родина“.