Богатият българин дава 240 000 златни лева на крайдунавския град

”Народното образование и разпространението му са светлината и единственото средство за благото и величието на България...” С тази мисъл Димитър Хадживасилев прави дарение от 240 хил. златни лева на град Свищов с цел да се създаде ”реално училище или класическа гимназия, в която да се преподава и политическа икономия”. Днес думите на благодетеля звучат плакатно за някои несравнимо по-големи богаташи от него, тъй като у тях не съществува чувство за дълг към Отечеството.

Кой е той?

За Димитър Хадживасилев Станкович (1814-1884) знаят хората, завършили Търговската гимназия в Свищов, свищовлии и някои историци. За останалите той е просто един от многото, живели в миналото.

Хадживасилев е търговец и рентиер, който не си гледа личното спокойствие, а взема, че дава всичките си пари за образованието на българските и румънските юноши, на тези, които ще градят своите държави. Неговият баща, Хаджи Васил хаджи Станкович, е търговец кожухар, който с неуморен труд се замогва и заема видно място в обществения живот на Свищов. Майка му Марица е дъщеря на прочутия свищовски чорбаджия Цанко поп Георгиев. Родителите на Димитър потърсват спасение от разорителните за земите ни руско-турски войни от началото на ХIХ век в румънската столица. След като крайдунавският град е опожарен през 1810 г., семейството претърпява големи загуби и се преселва в Букурещ. Любопитно е, че Хадживасилев е братовчед на политика Драган Цанков, на художника Николай Павлович и на неговия племенник на автора на българския химн Цветан Радославов.

Младият Димитър продължава и разширява търговията на баща си с луксозни кожи и става един от най-богатите хора в Румъния. Кореспонденцията между него и баща му по повод превеждането и отпечатването на книгата „Покръщението на едного свещеника Исидина, или началото на Християнството, събрано от И. Елиада” разкрива тревогата и на двамата за ограмотяването на обикновените българи:

към българите с укорните думи

че останалите поданици на Османската империя ни хулят и ни се смеят. Причината е, че ние нямаме желание и воля да направим свои църкви, училища, болници, издателства, вестници и др. Според Хадживасилев българите не обичат Евангелската заповед да помагат със своя труд на Отечеството си.

Възпитан в дух на родолюбие още от малък, през 1883 г., когато е на 69 години, Димитър дарява внушителните за времето си 240 хиляди златни лева за построяването на първата в България Търговска гимназия в Свищов. По изчисления, правени през 2009 г., тази сума е равностойна на 8 милиона днешни лева. След смъртта му през 1885 г. гимназията, създадена с Княжески указ № 730 от 6.09.1883 г., е наречена на негово име. Дарението си той прави на 6 ноември 1883 година, а сумата е преведена на БНБ с посредничеството на Евлоги Георгиев.

На 7 януари 1884 г. Димитър Хадживасилев умира в Букурещ. След девет години, на 9 февруари 1893 г. Народното събрание гласува решение за откриването на първото българско търговско училище в Свищов. Решението има подкрепата на княз Александър I Батенберг. Фондът на гимназията съгласно устава за отварянето на Търговската гимназия под названието ”Димитър Хадживасилев” е утвърден с Указ №79 от 5 юли 1885 година.

Австрийският архитект Паул Бранк през 1891 г. печели конкурса за проект на сграда, която e умален модел на сградата на Виенския университет. В гимназията започва да работи и

първото парно на Балканския полуостров

Строежът продължава 40 месеца - от 1 септември 1892-ра до декември 1895 г. Благодарение на дарителя Димитър Хадживаслиев днес хиляди деца получават образованието си в търговското училище в Свищов и в университета в Букурещ.

„Не съм преставал никога да желая благото и величието на България, родното Отечество на моите родители - пише в писмо до Димитър Павлович свищовлията. - Проникнат убо от това желание, приех с радост предложението на гражданите от Свищов, мястото, гдето са се родили родителите ми, да съдействам и аз за учередяването и поддържането на реално училище или класическа гимназия, в която да се преподава и политическа економия…”

Завещанието на Димитър Хадживасилев включва и огромна сума за румънското дружество „Атенеум”, за построяването на концертна зала в Букурещ. Той прави и още дарения в Румъния: на Държавното търговско училище в Букурещ, на приюта ”Елена Доамна”, на българското училище в Букурещ, на българската църква там и др. - на обща стойност 160 000 леи.

Преди да почине, Дарителя кани с картичка на гости в дома си в Букурещ своя братовчед д-р Димитър Павлович. Докторът веднага се отзовава. По време на дългия разговор Хадживасилев определя роднината си за изпълнител на неговото завещание. Този избор не е случаен. Павлович е лекар с огромен авторитет в Свищов, автор на учебници по медицина, патриот. Учен, който изиграва голяма роля в борбата с туберкулозата у нас. Създател е и на известната проба „Павлович-Ривалта” за диагностика на сериозен менингит. Прочутият доктор е автор на биографията „Черти от живота на дарителя”. В нея той изтъква, че някога са го наричали „Слънцето на Свищов”.

„Днес - пише Павлович - това определение важи само за моя братовчед Димитър Хадживасилев.”

Писмата, разменени между баща и син, са от 1845 г., когато Димитър е на 31 години. Предговора към книжката пише синът. В него той се обръща

“Високопочитаемий мой родителю!

От огъня, който непрестанно гори в моята душа за просвещението на Българския наш народ и от важните работи на другите народи, то разсудих да напечатам тази книжица. Смирено молим вас, почтенний мой родителю, да благоволите, според силата на вашата наука, да преведете (преводът е от гръцки, б.а.) тази книжка на нашия язик, за който труд ваш, аз до де съм жив ща бъда,

Ваш послушен и благодарен Син”

“Прелюбезний

мой Сине!

Видим, чи имате голяма ревност за просвещение на бедния наш Болгарский род! И туряте на мене такова Бреме, което аз не съм достоен да свършим, но заради тая ревност разпали и моето желание, което аз от млади години храним на сърцето си за това нещо. Само да припомня оная пословица “Дух бодър, плот же немощна”, затова и да не съм учен, подканих ся колко можах и преведох предложената от вас книжица. Того ради, драгий мой сине, приемнете тоя мой слаб труд и Небесния Цар да ви помогне. Дано тая книжка да подкани нашите отечественици да направят на отечеството наше Болгария по-добро и по-голямо приношение.

Ваш приснодоброжелател и Родител”