Оплетени сме във вериги от зависимости

В историята на българската литература не са излизали толкова много и толкова добри романи

- Проф. Неделчев, на 22 септември ще отбележим 107 години от обявяването на независимостта на България. Защо повече от век по-късно не се чувстваме нито по-независими, нито по-свободни?

- Първо би трябвало да помислим доколко всеки от нас е независим и ще си кажем, че ние непрекъснато изпадаме в най-различни зависимости и това е напълно естествено. Самото битие на човека е една постоянна зависимост и опит да постигне баланс в играта на самостоятелност-несамостоятелност и свобода-несвобода. Разбира се, днес хора имат много зависимости. Голяма част са следствие на реализираните капиталистически взаимоотношения в пазарното общество. Мнозина са в жестока зависимост от своя работодател, от начина, по който се осъществяват трудово-правни взаимоотношения. Това е дълъг и мъчителен процес.

- Тези, които нямат работа, не са ли още по-зависими?

- Те изцяло са зависими от държавата и социалните помощи. От своите близки, от помощите, които получават от роднини в чужбина и т.н. Човек, който не е постигнал определено качество на живот и не е влязъл в стабилни структурни взаимоотношения с начина, по който се осъществява професионално, е обречен да бъде във вечни зависимости. Оказа се, че свободата, за която мечтаехме, не е нещо, което ей така ни се дава, след като се саморазруши комунистическият строй. Ще дам следния пример. Хората в Кюстендилско си върнаха черешовите градини. Само че новите собственици се оказаха зависими от цяла верига прекупвачи, които им купуват черешите на много ниска цена. Ние също сме зависими от прекупвачите, защото купуваме скъпи череши, и т.н. Т.е. оказа се, че всички сме зависими от верига прекупвачи, които печелят на наш гръб. Този тип зависимости са безумни.

- Какъв е начинът за премахване на това безумие?

- Единственият начин е тези собственици да се самоорганизират и да се обединят в кооперативи, а не да се мразят помежду си. Това обаче е въпрос на психика. Хората трябва да преодолеят завистта си, омразата си към този, който има пет пъти по-големи черешови градини. Трябва да си изберат мениджър, който да осигурява директно пласиране на пазара на черешите. За съжаление в България има огромни вериги от прекупвачи в най-различни области и ние непрекъснато сме омотани в някакви зависимости.

- Дълбоки корени на зависимости наблюдаваме във вътрешнополитически план и май няма надежда за изтръгването им?

- В политиката зависимостите са между някакъв нечист капитал и партийните централи или отделни депутати, които очевидно лобират. Как можем да говорим за такъв депутат, че е независим, след като той очевидно е ужасно зависим. Отхвърлянето на антикорупционния закон показа, че са застрашени много дълбинни обвързаности, които са създадени върху подмолни структури. Съпротивата срещу начина, по който трябва да се реформира прокуратурата и всички съдебни структури, не е случайна. Тази съпротива е на хора от мрежи, където се реализират някакви интереси. Този закон трябва да се приеме, иначе България е обречена. Огромна част от националния ни ресурс ще продължи да потъва в пясъци. Живеем в страна с прекрасна природа, а сякаш сме в пустиня.

- Липсата на категорична българска позиция по отношение на бежанците, не затвърждава ли нашата подчиненост и в Европейския съюз?

- В това отношение е добре да се поучим от Полша. И преди 1989 г. съм казвал, че Полша е естественият лидер на източноевропейските страни. Разбира се, чуват се и други гласове на по-малки държави по доста агресивен начин. В една демократична общност обаче това не е бонтон. Т.е. дали България ще отстоява своите интереси е въпрос на желание и участие. Държавата ни трябва да застане като мегапублична личност, каквато сме в рамките на ЕС. Тя може да е безлична, но може да има и ярко присъствие.

- Как ще стане това в обичайната за нашите управленци позиция на „йесмен“?

- Не бих казал, че винаги сме в ролята на „йесмен“, а на оплакващи се и искащи, което също не е бонтон. От това, че хленчим непрекъснато, никой няма да ни даде повече милиони. Трябва да имаме достойно европейско поведение и самочувствие. На мен лично никак не ми харесва това апокалиптично вайкане, че всичко е мегаужасно и кошмарно. Това е отвратително мислене. По принцип аз съм оптимист и съм убеден, че стъпка по стъпка проблемите ще се решават.

- Звучи доста пожелателно. Нима не виждате колко безнадежден е животът на повечето българи?

- На мен не ми изглежда безнадежден. Пътувам много из страната и виждам градове като Бургас, Елена, Трявна, Сливен, Самоков, които се развиват. Да не говорим за Банско, което независимо от огромните строежи има могъщи енергии, които подчиняват тези огромни хотели и не позволяват да затрупват града. Ами Сандански и Благоевград - това са все живи градове. Родопите също, въпреки изчезването на населението.

- Статистиката за топящата се българска нация надали ви вдъхва оптимизъм?

- Този процес е всеобщ и е резултат от движение и миграция вътре в страната. Ясно е, че няколкостотин села ще загинат. Събирането на хората в големите градове е световен процес. През последните 50 години Атина е събрала 1/3 от населението на Гърция. Така е и в Будапеща, и на други места. Въпросът е всичкото това да не ни навява страхотно униние. Едно от любимите ми занимания е да се разхождам пеша из кварталите на София. Избирам различни маршрути, за да видя какво е построено.

- Какви са наблюденията ви?

- Прекрасно е. Разбира се, всичко е доста противоречиво, изглежда хаотично, хетерогенно, бият се стилове. Редом с панелки и соцсгради виждаш нови кооперации. Хубавото е, че се излъчват различни енергии от самите квартали. Така се оформят множество малки центрове, в които има динамика на живеене. Тя показва, че имаме енергии като българи и граждани.

Повод за оптимизъм ми дава и разцветът на българската култура. Никога не са излизали толкова много и толкова добри романи в историята на българската литература. Част от тях се превеждат. Може би хората не забелязват този разцвет, защото едно време литературата беше задължително занимание на средния чиновник, който беше читател на т.нар. социални романи - абсолютно фалшиви и смешни. Но те даваха някаква информация за политическото, тъй като във вестниците за политика не се говореше. Разцвет виждам и в театъра, при всички тенденции за лека комерсиализация. Днешният театър е изключително жив. Някои ще кажат, че хората ходят на театър, за да гледат актьорите, които познават от сериалите. Дори да е заради това, театърът ще вербува тези хора с други магии...

Имам моя социална игра, която препоръчвам на всички.

- Какво представлява тази игра?

- Когато се разхождам из София или в страната, гледам в каква степен са живи балконите. Примерно гръцките балкони са много привлекателни с изнесени масички, столчета, цветя. У нас все още тази работа е плаха. Но има стремеж да се живее на отворени врати, а не зад прозорци, облепени с вестници.

- От кого да очакваме възраждане на духа на разкрепостеност и независимост - от студентите, на които преподавате?

- Студентите са безкрайно различни. Всякакви ги има. Имахме група в НБУ от 6-7 души с чудовищна индивидуалност - прекрасни млади хора. Но има и много пасивни. Нашата цел е да ги накараме да говорят, да им дадем самочувствие.

Но обществото не се дели на поколения с оглед на това кои са активни и кои не са. Какво им е на моите връстници на 73 години? И сред нас има дух, но има и много, които са остарели и са се скапали. Съществуват борби, съперничества, обич - различни начини, по които си взаимодействат поколенията. Прочут факт е, че много добре се разбират внуците с дядовците и бабите. Не само в семеен, а и в обществен план през поколение текат симпатии. Тази динамика е прекрасна...

Най-важното, което ме изпълва с оптимизъм, е, като отидеш в един град, да видиш логиката на живеене на тамошните хора. Дали се обичат, дали има сцепление между тях, дали си казват добър ден, или се гледат темерутски. Дали има общ дух, или градът се е разпаднал. Мога да направя сравнение между Бургас, който е по-жив от Варна. Бургас по прекрасен начин осъществи връзка с морето чрез морската градина. Там се получи това, което Варна имаше, но днес й липсва.

Нашият гост:

Проф. Михаил Неделчев е роден през 1942 г. в София.

Завършва славянска филология и философия в СУ “Св. Климент Охридски”.

Редактор във в. “Литературен фронт” и сп. “Родна реч”.

15 г. работи в издателство „Български писател”.

Активен участник в създаването на СДС и член на ръководството на Радикалдемократическата партия. Участник в Кръглата маса през 1990 г.

Народен представител от СДС във ВНС и в 36-ото народно събрание.

Преподавател в Нов български университет.

Член на Гражданския съвет на Реформаторския блок.