ФЮСЕН, ГЕРМАНИЯ

Четвъртък, часът е около 19,30. Няколкостотин меломани, дошли да видят българската постановка на „Залезът на боговете” (последната част от тетралогията „Пръстенът на нибелунга” от Рихард Вагнер) в германския град Фюсен, се взират далече пред себе си. Погледите им прехвърлят водите на езерото Форгензее и се реят високо над кулите на издигащия се в планината Алгой кралски палат. Точно над него сякаш е „бликнала” дъга - не в обичайната си форма, а като фонтан, струящ от двореца Нойшванщайн.

Бързам да заснема няколко кадъра, за да не изпусна момента. А когато поглеждам в обратната посока, точно над Фестшпилхаус (Фестивалния дворец, където от 12 от 17 септември тече гастролът на Софийската опера) откривам най-невероятния залез. Да, прави са местните хора, които ни уверяваха, че има няколко минути в денонощието, когато всичко наоколо - и планината, и езерото, и сградата - стават розови. Ако се озовеш на мястото в точния момент, явно си голям късметлия…

Късметлии бяха и тези повече от 1000 меломани, които идваха в залата за всяка от четирите вечери на българския „Пръстен”. Не само заради природното, а заради другото чудо - на таланта. Всеки от спектаклите бе посрещан с такава емоция, че ако можеше да се превърне в енергия, както се казва, тя би задвижила и атомна централа. След представленията суперлативите се лееха на воля, а публиката си я биваше - интелигентни, образовани хора, много от които пристрастени към Вагнер и неговата музика…

Явно вече ме разпознаваха заради непрекъснатото „дебнене” с фотоапарата, затова този път една дама сама ме спря: „Искам да ви кажа нещо. Видяхте ли дъгата? Точно над двореца?! Това са духовете на Рихард Вагнер и Лудвиг Втори, които благословиха вашия спектакъл. Не, не съм луда. Сигурна съм в това - имате невероятни артисти, а режисьорът Карталов е свършил грандиозна работа.”

Дамата се оказа англичанка, дошла със своя приятелка от Лондон, след като гледали „Пръстена” в София през лятото. Не са единствените - почетният председател на Международната асоциация на Вагнеровите общества Йозеф Линхарт бе довел 25 души само за финала със „Залезът на боговете” и общо 45 за целия „Пръстен”. Във Фюсен бяха дошли дори двойка австралийци (пътуват по света с частната си яхта), меломани от Швейцария, Австрия и Италия, от САЩ и цяла Германия.

От Сан Франциско например бе долетял капитан Мичъл, бивш пилот, който не спираше да се възхищава от българските гласове. На опашката за кафе слушах разговора на две германки, които обсъждаха солистите ни по имена, коментираха превъплъщенията на Йорданка Дерилова и Радостина Николаева в Брюнхилде, на Цветана Бандаловска ту в Зиглинде, ту в Готруне, на Красимир Динев като Миме, сравняваха Мартин Илиев и Коста Андреев, които си поделят ролята на Зигфрид в „Зигфрид” и „Залезът на боговете”, Мартин Цонев и Николай Петров (двамата Вотановци)…

Това, което се случваше във Фестшпилхаус през изминалата седмица, трудно се описва. То е преживяване. Сякаш съзаклятници се бяха събрали, за да си подарят висша наслада от оперно изкуство. Секундата след всеки финал беше различна - след „Рейнско злато”, „Валкюра” и „Зигфрид” възторгът постепенно ескалираше, а след „Залезът на боговете” в първия миг публиката сякаш бе онемяла. Секунда пълна тишина, последвана от буен тропот, викове и 15 минути овации.

Част от публиката се пренасяше и зад кулисите, за да докосне любимците си. Двойка, живееща в Шварцвалд, искаше специално да благодари на артистите. „Говорих с няколко от валкюрите - разказа ми по-късно съпругата американка. - Тяхната сцена е нещо изключително и много специално, най-забележителната, най-раздвижената, която съм виждала досега. Както и сцените на Вотан и Бюнхилде. Обикновено певците стоят на едно място и пеят, а тук те непрекъснато се движат. Музика, текст, картина - всичко е съчетано перфектно.”

„Аз мразя германския „режисьорски театър”, но това, което виждам при Софийската опера, е прекрасно - допълни съпругът швейцарец, художник и архитект по професия. - Мисля, че това е най-добрият „Ринг”, който съм гледал през живота си. А съм гледал и в Цюрих, и в Базел, и в Прага, Лондон и Ню Йорк... Перфектен спектакъл. Впечатлен съм от визуалната картина.” (Сценографията и визията са дело на Николай Панайотов, Георги Христов и Вера Петрова, б.а.)

Подобни думи чувах на всяка крачка през тези шест дни. Сякаш всички бяха надянали „Пръстена” и той ги бе обсебил. Собственикът на хотела ни - г-н Швеке, не пропусна представление. А работещите на рецепцията в неговия „Европарк интернешънъл” две българки ликуваха със „Залеза”. Представителите на спонсорите, които предлагаха информация за туристическите възможности в Банско, Албена и другаде в България, пък само чакаха публиката да влезе в залата, за да оставят щандовете си до следващия антракт и да се настанят сред зрителите…

В такива моменти се питаш защо артистите ни могат, а на държавниците ни някак не им се получава, все нещо не са донаправили. Защо артистите ни са готови на нечовешки усилия, за да постигат мечтаното съвършенство, а тези, от които зависи трудът им да е достойно обгрижван и възнаграден, често не знаят какво означава това.

Навремето един баварски крал - Лудвиг Втори, е знаел. Живеел е в разточителство (за замъците му си заслужава отделен текст), но с пиетет към изкуството. На него Вагнер дължи много. Благодарение на него днешните меломани могат да слушат „Тристан и Изолда”, „Лоенгрин”, „Танхойзер”… А „Пръстенът” звуча за пръв път в полите на Алгой и замъка Нойшванщайн благодарение на Софийската опера под диригентството на Ерих Вехтер. И ако вярваме на емоционалната англичанка, спомената в началото - случи се чудо. Дъга и розов заник изпратиха „Залезът на боговете”. А приказката за златото на нибелунга, изпята само от българи, очаква следващата си сцена.

НАЙ-ШАРМАНТНАТА ДВОЙКА

Една от най-впечатляващите двойки през тези шест дни във Фюсен бе дошла специално от САЩ, за да гледа българския „Пръстен”. Всички искаха да се снимат с Кати и Дик Содеркуист от Вашингтон. Двамата наричат себе си Opera Fan(atic)s – обожават да пътуват по света и да гледат непознати за тях Вагнерови постановки. За всяко представление има специални тоалети с общи елементи и цветове. Тук бяха ту в екрю, ту в сребърно, ту в черно с електрик, а на финала - в божествено червено.

„Гледахме и четирите спектакъла и всичко много ни харесва - каза Кати пред „Труд”. - Истинска магия. Много ми харесва как са изградени героите, костюмите, сценографията, всичко е много колоритно. А гласовете - невероятни! Всеки елемент в тази постановка е изпипан.”

Дик допълни: „Това, което виждам, е на най-високо ниво. Режисьорът се е потопил във Вагнеровата приказка, затова и я разказва толкова прекрасно. За тази постановка не можеш да кажеш нищо лошо. Дойдохме от САЩ специално за тези представления и не съжаляваме.”

Немската публика

не прави комплименти!

Румяна Таслакова,

дългогодишен журналист в радио „Дойче веле”

Възхитена съм от гласовете - не очаквах, че в България още има такива добри певци. Все имаме чувството, че всички добри са в чужбина, че играят по международните сцени, а се оказа, че в България има фантастични певци, които явно г-н Карталов е отгледал.

Не съм от типа хора, които казват, че нещо е хубаво само защото е българско - хубаво е, защото има добро постижение. В „Пръстена” на Софийската опера наистина видях добри артисти, добра сценография, а тази сцена с ездата на валкюрите е велика - не мога да си представя по-красива от нея. Настръхнах, докато я гледах, смятам, че е на световно ниво.

От мои познати германци чувам само положителни отзиви, а това е публика, разбираща от Вагнер. Чухте как реагира с тропане на крака и викане „браво”. Това не е току-така - немската публика не прави комплименти, ако не ви хареса, ще ви освирка и ще си излезе.

Възхищавам се на г-н Карталов за неговата смелост. Да поставя „Ринга” в България е постижение, но да се осмели да дойде с него в Германия, където има силна вагнерианска рота, за мен това е велико постижение. И затова спечели такова възхищение. Досега в Германия имаше само български певци, а сега - цяла опера. И това вероятно е начало на един победоносен поход.