Проститутките са моделки и вдъхновителки на много художници от Ренесанса до днес

ДИМИТЪР ГАНЕВ

В един от ранните си дневници Шарл Бодлер пише: “Какво е изкуството? Проституция.” Каквато и дълбока метафора да е вложил в тях, думите на френския поет могат да се тълкуват и по съвсем буквален начин, ако се има предвид техният контекст - Франция през XIX в., където платената любов е била не само част от ежедневието и важна стъпка в социалните реформи, но и вдъхновение за много художници.

Когато чуят думата “импресионизъм”, повечето хора си представят картини с лилии, слънчогледи и езера, в които разни неща се отразяват, и всичко изглежда нарисувано от художник с късогледство, който си е забравил очилата. Но това течение в изкуството на XIX в. не е изобразявало само природни красоти, превърнали се в канонични за пощенските картички. Париж по това време е в разцвета на модернизирането си и много художници са се заели да документират урбанизирания свят с цялата му динамика. В стремежа си да уловят най-характерните му черти нямало как да не започнат да ходят по публичните домове.

Първата изложба, посветена на куртизанките в изкуството, се открива този месец в Париж под името “Разкош и мизерия: картините на проституцията, 1850-1910”. Малко е странно, че едва сега е обърнато по-сериозно внимание на тази тема, толкова централна за модерната френска живопис. Две от най-революционните картини от този период - “Олимпия” на Мане и “Госпожиците от Авиньон” на Пикасо - изобразяват именно представителки на така наречената най-древна професия.

Проституцията, която сега не е особено популярен художествен мотив, за тогавашните творци е била важна част от модернизацията, и за тях разстоянието между студиото и бордея не е било особено голямо. Проституцията е била стриктно регулирана по времето на Наполеон III, който е бил император на Франция от 1852 до 1870 г., и неговата държавна политика в това отношение е продължила да се прилага и в XX в. Жените, които искали да си изкарват хляба с този нелек занаят, е трябвало да се регистрират в полицията, да работят само за една фирма и да плащат данъци. Всъщност бордеите във Франция стават нелегални през 1946 г., но платените плътски удоволствия са законни и до днес.

Жриците на любовта през XIX в. трябвало да преминават задължителен медицински преглед всеки месец, който, както обсебеният по темата художник Анри дьо Тулуз-Лотрек показва, може да бъде по-унизителен и от самото упражняване на професията. Отрудените девойки от картините му са непривлекателни, носят само блузи и чорапи, голи от кръста надолу, и изглеждат изнурени и отчаяни, като истински жертви на бюрокрацията.

Имало е разлика между проститутки и куртизанки - вторите са стояли по-високо на социалната стълбица, защото освен телата си предлагали и интересен разговор. Някои куртизанки ставали същински знаменитости, като например Тереза ла Пайва, която е родена в московско гето, но с пот на челото е стигнала до “Шанз-Елизе”. Там е било разкошното й жилище, в което е приемала клиентите си - за тяхно удоволствие е разполагала с ониксова вана, пълна с шампанско. Била такава звезда, че след смъртта й последният й обожател е съхранил тялото й във формалдехид и го пазел на тавана.

Друга легендарна куртизанка била Аполони Сабатие, която приемала в салона си хора като Йожен Дьолакроа, Густав Флобер и най-вече Шарл Бодлер, която той наричал своя муза, духовна приятелка и единствената, която се отличава с добродетели сред всички жени, които е обичал. Сабатие е обезсмъртена в скулптурата на Огюст Клезанжи “Жена, ухапана от змия” - изключително скандална за времето си творба, най-вече поради факта, че при работата си скулпторът е използвал отливка от тялото на Аполони.

Всъщност жриците на любовта служат за вдъхновение още от Ренесанса. През 1538 г. Тициан рисува своята “Венера Урбинска” и моделката за голата богиня на любовта е всъщност Анджела дел Моро, една от най-скъпите куртизанки във Венеция. Като пряка реплика на тази картина през 1865 г. Едуард Мане представя “Олимпия” - гола жена на легло, с чехъл на единия си крак и цвете в косата. Погледът й е сериозен, вперен в наблюдаващия картината. Това вече не е ренесансовият свят на богини и нимфи, а Париж в златния век на бордеите.

Скандалът, който “Олимпия” предизвиква, е едно от най-важните събития в историята на изкуството. Вестниците по това време пишат, че жени са избухвали в плач пред картината, а много художници са крещели от възмущение. Мане премахва целия митологичен багаж, който дотогава е правел допустими изображенията на проститутки, и то с такъв новаторски стил, който не се опитва да симулира пространственост. Така творбата се превръща в революционна по два начина: Олимпия позира като богиня на любовта, а е всъщност проститутка, и това не е триизмерно изображение, а двуизмерна жена с ясен контур, която гледа предизвикателно. Тези два аспекта на картината - социалният и художественият - са тясно свързани.

Повечето момичета, които продавали ласките си по това време, са били от дълбоката провинция, не са умеели нищо и са избирали този занаят въпреки честите случаи на насилие. Посетителите на галериите са придобивали представа за техния начин на живот от картините на Анри дьо Тулуз-Лотрек например, но по-често художниците са били очаровани от представата на “щастливата куртизанка”: независима, необуздана и наслаждаваща се на професията си толкова, колкото и клиентите.

Такива представи имат и художниците в по-ново време, въпреки че бумът на леките жени като вдъхновение си остава в XIX в. Йорг Имендорф, един от най-известните немски портретисти, се е опитал да възроди тази тематика през 2003 г. и в резултат е арестуван в луксозен хотел в Дюселдорф след бурна оргия с девет проститутки и употреба на известно количество кокаин. За съжаление не е успял да довърши картината си.