Йеромонах Рафаил, Игумен на манастира ''Св. Николай Мирликийски Чудотворец'', с. Кладница

В становището на Св. Синод относно кризата с бежанците наред с многото, безспорно верни неща, има и някои, които сериозно разтревожиха християнската съвест на мнозина, в това число и моята. Това е най-вече призивът държавата да затвори вратите си и да не приема повече бежанци.

Мисля, че призив да се отказва помощ и закрила на пострадали, нуждаещи се и бягащи от война, а често и от сигурна смърт хора, е в грубо противоречие с буквата и духа на Евангелието, с християнските ценности, етика и съвест.

Във всеки нуждаещ се, независимо от етноса, религията и културата му, ние сме призвани да виждаме наш ближен и брат; нещо повече, призвани сме да виждаме Христос. Защото именно в Христос всяка човешка личност добива и притежава безкрайна ценност. Това виждане споделят на практика всички духовници, с които съм разговарял по темата.

При всички масови струпвания и преселвания на хора безспорно съществуват съпътстващи рискове и опасности. Да се твърди обаче, че бежанците представляват сериозен риск за обществото и държавата ни е твърде пресилено. Дори и предвид нищожния им брой спрямо населението на страната.

Църквата не бива да усилва и да съдейства на ширещите се в това отношение, често ирационални страхове, а напротив - да внася спокойствие и да възпитава смелост, дори ако се наложи - жертвоготовност. В цялата история на Църквата, и в частност на БПЦ, това е бил подходът към бягащите, страдащите, онеправданите, търсещите помощ и закрила...
Нека си припомним ролята на Църквата ни - както клирът, така и църковният народ, за спасяването на българските евреи и при приемането на бягащите от геноцида арменци и на емигриралите от Съветска Русия! Българският народ, живеещ в пределите на държавата ни, също в голяма степен е потомък на бежанци, а и само в последните двадесет и пет години от България се изселиха почти два милиона души, при това без на територията ни да се води война. На практика всеки или е потомък на бежанци, или има близки роднини, потърсили убежище другаде.

Като християни, когато правим добро и оказваме помощ, ние не бива и не можем да делим хората според етноса, расата, религията, културата, пола им, защото всички са еднакво Божий образ. Църквата (клирът и църковният народ) не бива да се затваря, да преследва уюта, спокойствието и комфорта си, а смело да свидетелства!

Не можем да мислим държавата и българския народ с категориите от 19-и век, защото света и историята са динамични и през 21-ви век, в условията на глобализация, на информационно общество, в постмодерната (и постхристиянската) епоха, реалностите и предизвикателствата са други.

Българският народ, уви, отдавна не е православен. Процентът на практикуващите и съзнателно изповядващите вярата си християни не е по-висок от три на сто. Църквата не е институция, инструментална спрямо държавата и нацията, а Тяло Христово и Царство Божие в този свят. И вместо да се огражда и да вижда опасност в новопристигналите, трябва да вижда ново поле за свидетелство, със слово, с дела, с пример!

Да вижда във всеки човек, а особено в страдащите, безкрайно обичани от Бог хора, към които има дълг. Да вижда ново поле за свидетелство. Да вижда потенциални бъдещи граждани на Небесното отечество, за които носи отговорност. Да вижда свои ближни. На това ни учи Евангелието. На това ни учи Христос.