Георги Първанов: Едно разследване на сделката с ЧЕЗ би дало повече информация

Премиерът Бойко Борисов с 10-годишна прогноза: Балканите ще са най-хубавото място за живеене Проекти за 30 млрд. евро ще променят региона, каза министър-председателят

109 банди разбити при акции на ГДБОП 860 обвинения след разследвания на антимафиотите

НС да даде зелена светлина за „Белене“ Партиите употребили за политически цели референдума за нова атомна централа

Съдът остави за постоянно в ареста съпрузите, обвинени за убийството в столичния квартал “Люлин”

Вижте акцентите от броя на “Труд” в понеделник, 26 февруари 2018

Русенец създаде една от най-бързо развиващите се компании в Силициевата долина

Двуметрови преспи блокират страната Комбинацията със студения арктичен въздух, който се спуска към Балканите от север, създават опасна обстановка на пътищата

Земетресение с магнитуд 5,5 по Рихтер край бреговете на Япония

Бандити няма, но ги хващат

Фънки и Хилда Казасян жури в „Като две капки вода“

„Юнайтед“ би „Челси“, Жозе не трепна

Мария и Мегз заровиха томахавките След като получи приза за Попфолк идол на годината, Фики се прибра да отпразнува изписването на първородния му син

„Лацио“ лети към Шампионската лига

Зелената империя – тъмната страна на WWF От 20 години швейцарската офшорка е оплетена с политико-икономически лобита в страната ни

Миленко Йергович: От комунистите по-лоши са само бившите комунисти

Големият хърватски писател Миленко Йергович беше за първи път у нас за премиерата на сборника си с разкази за войната в Босна и Херцеговина „Сараевско Марлборо” – книгата, която го направи световноизвестен в началото на 90-те. 49-годишният днес балкански автор се ражда в Сараево и отрасва в Босна, а след студентските си години заживява в Хърватия, където името му нашумява като писател и публицист. Автор е на над 20 книги с поезия, проза и есеистика, преведени на близо 30 езика, но той признава, че най-изстраданата му творба е първата – именно „Сараевско Марлборо”, чиито разкази са писани по време на обсадата на града през 1992 г. (а после и в Загреб) като спасителна реакция от ужаса на войната.

– Г-н Йергович, как се пише книга в бункер, докато навън падат бомби?

– Тази книга никога не е била товар за мен. Въпреки че наистина я написах без дистанция във времето – тя се случваше по време на събитията, описани в нея. „Сараевско Марлборо” засяга определен период, но вече минаха 20 години, откакто се чете, публикува се на 27 езика, но аз се откъснах от тази история. Поне 10 години не съм посягал към тези текстове. Трудно ми е да ги чета днес. Не по някакви емоционални, а по съвсем рационални причини. Защото написах тези истории много отдавна. И оттогава изтече не малко вода.

– Твърдите, че по време на окупацията на Сараево, когато там са удряли по 200 минометни и оръдейни снаряда дневно, ООН са доставяли хуманитарна помощ, по-мизерна от дажбата на един концлагерист в Аушвиц.

– Абсолютно вярно. Твърдя го не за да прозвучи ефектно или шокиращо, а просто защото отговаря на истината. А този тип истини трябва да бъдат казвани високо. Не за да се намали значението на Аушвиц, а за да се прецизира всичко онова, което ООН тогава направиха или не направиха. Това е много важно.

– По какъв начин проблемът с неконтролируемия поток от бежанци от войната в Сирия днес рефлектира върху онези, които са преживели войната в Югославия?

– Мисля, че това, което днес се случва със сирийските бежанци, може да бъде сравнено със съдбата на евреите през 30-те и 40-те години на миналия век, тоест с холокоста. Това, което направи Виктор Орбан в Унгария, е страшно: огради държавата си със зид, който прилича на ограда в концентрационен лагер.

– При Тито функционира концлагерът Голи Оток, преравят домашни библиотеки и гонят несъгласните с режима. Къде реално свършва историята и къде започва манипулацията?

– Не знам отговора на този въпрос, но… (пауза). Бих казал, че манипулацията започва в мига, в който се правят опити да се подмени собственото минало. А това е нещо, което тук, на Балканите, правим постоянно. Непрекъснато се опитваме да редактираме миналото си. Бившите югославяни са жертва на един парадокс: тези 45 години комунизъм де факто са най-щастливото им време. Това е най-будното и просветено време, когато хората са имали усещането, че национализмът е победен. Едновременно с това тогава нямахме демокрация. Имахме политически затворници. Имахме и концлагер от класически съветски тип като Голи оток (в продължение на 20 години). Можете да си представите какви са тези народи, за които това е било най-доброто им историческо време. И ще разберете каква е тяхната трагедия.

– Съгласен ли сте с известната мисъл на Чърчил, че Балканите винаги са създавали повече история, отколкото могат да консумират?

– Разбира се! Драмата при нас обаче е още по-дълбока. Защото в момента, когато падна комунизмът в бивша Югославия, не настъпи никаква демокрация. Вместо това нахлу национализъм от най-лоша проба, както и своеобразен фашизъм.

– Кой вид терор е по-страшен?

– Югославският комунизъм е далеч по-добър от пост-югославския фашизъм. Убеден съм в това. Казвам го не само защото никога не съм бил член на комунистическата партия, а като гимназист дори имах малки проблеми с властта. В този смисъл се присъединявам към Вацлав Хавел, който твърди: „От комунистите по-лоши са само антикомунистите”. В случая с бивша Югославия можем да добавим и следното: „От комунистите по-лоши са само бившите комунисти”. Защото при нас всички национални лидери след 1990-а са бивши комунисти, бивши партийни секретари и дори бивши председатели на партията.

– Или бивши агенти от тайните служби.

– Да! И това е част от нашата катастрофа.

– Как бихте оценили ситуацията в Украйна след анексирането на Крим?

– Сегашните отношения между украинците и руснаците много приличат на отношенията между хърватите и сърбите. И това е трагично именно заради приликите им – общата култура, общата история и накрая общия им провал. Напоследък няколко пъти бях в Украйна и това, което се случва с тяхната история днес, ми въздейства силно, защото ми звучи много трагично и познато. Но не заради териториалните претенции към Крим, а заради подялбата на нещо, което никога не може да бъде разделено – културната идентичност и миналото.

– След разпада на бивша Югославия вашата сънародничка и колежка – хърватската авторка Дубравка Угрешич, се самоопределя като „югославска писателка”. А как вие определяте себе си?

– Разбирам какво има предвид Дубравка, когато казва, че е югославски писател. Но аз приемам себе си като хърватски писател. Това е езикът, на който пиша. Той ме определя. И пиша за онези, които ме четат на майчиния си език.

– Какъв е личният ви опит по време на режима на Милошевич?

– Като много млад журналист, на 20-21 години (тоест през 1986-1987-а), написах някои текстове, в които казвах, че политиката на Слободан Милошевич ни води към война. Това беше времето, преди той да стане председател на Сръбската компартия. Заради тези публикации започнаха да ме нападат като хърватски националист. Няколко години по-късно всички, които тогава ме нападаха, вече твърдяха, че Милошевич е дявол. Само че аз нямах потребност да им припомням, че години по-рано вече го бях казал преди тях.

– Как успяхте да проникнете в хода на историята на толкова ранна възраст? Уникална писателска интуиция или силен балкански рационализъм?

– Здравомислие. Остро усещане за национализъм. А също и въпрос на родова памет. Историята на моето семейство е много сложна и по различни пътища ние все сме се оказвали жертви на историята. Но все пак мисля, че при сърбите и особено при хърватите никога не е имало желание да се изследват тъмните страни на миналото. Точно обратното – има непрестанни опити за фалшифициране на историята. Например при хърватите е модерно да се говори, че усташите са били борци за свобода и не са убили никого, сърбите са били престъпници, евреите са избити само от немците, а и без това те всичките са били комунисти и масони… Толкова много лъжи накуп.

– Каква трябва да бъде реакцията на един писател, когато се сблъска с агресивна манипулация?

– Работата на писателя е да пише. Но това всъщност е недостатъчно. Защото текстовете, които пишем, стигат само до онези, които четат. А другите, които се стремят да фалшифицират нашето минало, просто не четат. Няма варианти. Дори и да се кажат истините от трибуна като театралната сцена, пак е напразно. Аз не съм бунтовник, нито революционер. Искам да бъда само това, което съм. А понякога това е по-трудно, отколкото да си бунтовник.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.