Изповедите на прочутата италианка излязоха на български език в томчето “Вчера, днес и утре. Моят живот”

Модната къща Dolce & Gabbana пусна на пазара специално червило, посветено на София Лорен. Това е нестандартният начин на дизайнерите Доменико Долче и Стефано Габана да поздравят актрисата за нейния 81-ви рожден ден (р. 20 септември 1934 г.) и да благодарят на неизменната си муза за това, че е “толкова красива” и “вдъхновяваща”.

Лорен лично е участвала в разработката на червилото. То се нарича Sophia Loren №1, има наситен светло черешовочервен оттенък, който буквално повтаря естествения цвят на устните на прочутата италианка. Опаковано е в златист флакон, върху който е поставен автографът на актрисата. Цената му е $37.

“Искаме да кажем: “Благодарим ти, София!” Да изразим уважението си към любимката на целия свят, която всички смятат за въплъщение на италианската красота”, казват Доменико Долче и Стефано Габана. Те са заснели и специална фотосесия за случая, в която Лорен е облечена в черна дантелена рокля и разбира се, показва новото червило върху устните си.

По същото време на книжния пазар у нас се появи автобиографичната книга на София Лорен - „Вчера, днес и утре. Моят живот” (издателство „Рива”). Преводът е на авторката на „Труд” Соня Александрова, която от 25 години живее в Италия.
Предлагаме ви откъс от “Вчера, днес, утре”, любезно предоставен от издателите.

БЕЗСЪННА НОЩ

Когато в края на февруари 1962 г. пристига номинацията, не мога да повярвам. „Оскар”? Наградата „Оскар”? Препрочитам имената на останалите кандидатки, минават пред очите ми Одри Хепбърн и Натали Ууд, Пайпер Лори и Джералдин Пейдж и си казвам: „Това шега ли е? Освен това „Чочарка” е италиански филм, говори се на италиански, кога се е виждало подобно нещо?”

Въпреки това съм поласкана от идеята, кара ме да се чувствам добре, въобразявам си, че стигането ми дотук може да е достатъчно. Вътре в себе си знам, че не е вярно: всяко изкачено стъпало ме кара тайно да сънувам все повече победата. (...)
След доста протакания решавам да не ходя на награждаването. Ако загубя, ще припадна. Ако спечеля, също ще припадна. Не мога да си го позволя пред тази публика, под погледа на целия свят. „Оставам в Рим, на дивана си” - казвам и го правя.

В съдбовната вечер Карло (известният продуцент и съпруг на Лорен - Карло Понти, бел. ред.) също е развълнуван, макар че се преструва на незаинтересован. Той е солиден мъж, непреклонен, много съсредоточен в работата си и в целите си за постигане. Ако трябва да го определя с едно прилагателно, то е присъстващ: в ситуациите, за другите, за себе си. Встрастен в киното, от дете му посвещава живота си. Решителен в работата си, внимателен към резултатите, знае да се бори за хубавия филм. И ако не му харесва как се е получил, сяда лично зад мовиолата, за да го реже и премонтира, както той иска. Интелигентен и чувствителен, скъп на думи. Разбира ме още в началото и никога не се опитва да ме промени.

Работим много, за да стигнем дотук: съучастници и солидарни, допълващи се, както се случва в най-добрите семейства. Кой знае какво мислят онези идеални семейства, винаги на страната на правдата, които вдигат много шум за нашата връзка. Лесно им е да съдят, без да знаят нищо за нашата любов, толкова спокойна и конкретна в живота, както и в работата. Днес се говори за „синергия”, тогава се нарича „обич” и „взаимна опора”.

Пътуваме, излагаме се на показ, връщаме се у дома, рискувайки, независимо от обвиненията срещу нас. Наясно сме, че никой нищо не ти подарява, всяка малка победа е постигната с труд и жертви и не винаги достига финалния резултат.
Онзи 9 април 1962 г. сме в нашия апартамент на площад „Д’Аракоели”, където от известно време живеем горе-долу официално. Знаем добре, че поради часовата разлика между Италия и Калифорния ни чака безсънна нощ. Пред нас са дълги часове, които трябва да минат. Световните излъчвания по телевизията още не съществуват. Прекалено напрегнати сме, за да бъбрим, не успяваме нито да си починем, нито да четем.

Телефонът продължава да звъни, заливайки ни с повече или по-малко искрени поздрави. Най-безочливите, които винаги всичко знаят и са сигурни за това или онова, правят прогнози. Ние се споглеждаме с половин усмивка. Каквото и да се случи, нощта е незабравима. Нощ за „Оскар”. Малко музика, глътка вино, поредната цигара, чай от лайка, отворен прозорец, за да влезе малко пролет. И после?

Нещо ми проблясва, когато вече е много късно: сосът, да сосът, колко съм глупава, трябва да мисля преди това. В кухнята се чувствам сигурна, мога да се разсея от този тревожен водовъртеж, който не знам как да успокоя. Докато беля чесъна, мисълта ми лети към мама Луиза (бабата на Лорен - б.ред.), която я няма от няколко години. Може би е мечтала за мен друг живот. Вероятно е предпочитала да ме види учителка в Поцуоли, с две стаи на същия етаж или с един по-горе, с неделните обеди и може би някой внук из краката. Въпреки това би се гордяла с мен тази вечер. Точно тя, от която научавам цената на дисциплината, вкуса да изпълнявам собствения си дълг, удоволствието да съм в мир със света, би била горда с успех, завоюван със силата на волята.

Очите ми се премрежват от сълзи. Какви шеги може да изиграе емоцията. Телефонът още звъни, отново маминка, за двайсети път. Казва, че иска да ме успокои, но търси да сложи край на собственото си безпокойство. Отговаря Карло, малко по-твърд от обикновено. „Ромилда, оставете малко на мира София; ще ви се обадим ние, когато научим нещо.”

Между тях има взаимно уважение и респект. Горе-долу са на същата възраст и по някакъв начин се състезават. Или поне Ромилда, която с влизането на толкова авторитетен господин в моя живот се усеща малко изместена. Освен това, излишно е да го казвам, се бои от „последицата Шиколоне”. Никога не се доверявай на мъж, още повече, ако е женен.

Нарязвам и лук, за да скрия сълзите, и веднага ми става по-добре. Понякога се иска малко, за да стъпиш с крака на земята, да си възвърнеш равновесието, което изненадите, хубави или лоши, ти отнемат. В три часа през нощта идва каблограма от Сантяго де Чили, която информира, че доня Лорен печели “Златен лавър” за най-добра актриса за 1961 г. Поличба или подигравка на съдбата? Зората е още далеч и сънят окончателно изчезва.

„Ами сега, какво да правя?” - се питам, мислейки как да убия времето. Свивам се върху дивана в очакване на зората и скоро се присъединява и Карло. За щастие времето, дори и когато върви бавно, толкова бавно, че сякаш върви назад, не престава да тече. Дори и тогава минутите стават часове и нощта се превръща в ден.
В шест сутринта, според нашите сметки, всичко е свършено, но няма никакво обаждане, никаква телеграма, наистина нищо. Тишината около нас почти боли. „При това положение трябва да си лягаме” - си казваме, без да говорим. Въпреки това не посмяваме да се надигнем. Стоим там в сивата зора, взираме се в стените, картините, снимките, докато не задрямваме като две деца.

Но ето че в 6 часа и 39 минути се чува звън. Безжалостен като будилник, като сирена. Карло се хвърля върху слушалката. „Кой? Кой? Кари? Кари Грант?” Бездна от мълчание и после гръм от радост, с онзи негов невероятен английски, който се запалва като фишек на празник. „София спечели! София спечели! София спечели!”
Издърпвам му слушалката от ръката. От другата страна на жицата топлият глас на Кари Грант: „Великолепно е, София, великолепно е! Ти винаги си най-добрата.”
Усмихвам се на Кари отвъд океана, усмихвам се на себе си, на нас, на живота. Оставям слушалката и започвам да подскачам насам-натам в хола. После изведнъж усещам, че у мен нахлува безкрайно изтощение. Не знам какво да мисля, какви чувства да изпитвам. Създавам празнота в себе си и тичам в кухнята, за да видя дали сосът не е прегорен.

Долу на входа се тълпят нетърпеливи журналисти. Между тях се провират маминка и Мария, на които обещавам да ги приема скоро. Сестра ми държи в ръката си китка босилек за мен: „Да ти напомня откъде си тръгнала...” Нашата прегръдка е един от най-силните моменти в живота ми. Моят „Оскар” е техен. Тяхното щастие е мое…