СЕВЕРИНА МЕТОДИЕВА*

Предложението на един от синдикатите да се насърчава доброто поведение в училище с 4 точки изглежда, поне за мен, добро пожелание без никакъв сериозен резултат. Тук няма да се спирам на асоциациите с нетолкова далечното минало, когато в училището се определяше и поведението на ученика.

В училищата и сега има редица лостове за превенция върху агресията и тормоза сред учениците, комисии за борба с противообществените прояви, правилници за вътрешния ред, характеристики на ученика, в които детайлно се отразява поведението им в училище, и т.н. Законови и подзаконови актове регламентират провиненията, които се санкционират, и степента на наказанието. И въпреки всичко проявите на агресивно поведение, на несъобразяване и нарушаване на правилата в училищата съвсем не са рядкост, а детайлизираните характеристики не са особено интересно четиво за родители. Защо не вярвам в силата на четирите точки? Те са аналгинът, който за известно време може да облекчи някои болежки в образователната система, дори да снижи високата температура, но се лекуват последиците, а не причините.

Училището не е остров в българското общество, пощаден от деструктивните сили, които се развихриха в годините на така наречения преход. То най- силно понесе разграждането на редица ценности, сред които водещо място имаше образованието. В една държава, в която мнозинството хора се убедени, че „ законът е врата в полето” и отличници в живота стават само тия, които я заобикалят, не може да се очаква, че училищните правила ще вдъхват респект сред деца, привикнали от младенческата си възраст с неспазването на нормите на обществото. Доброто поведение се възпитава с добри примери, а точно те отсъстват от ежедневието на децата. Рубрики в медиите като „Добрата новина”, награди като „Бяла лястовица”, които иначе имат прекрасното намерение да ни срещнат с прояви на човещина, само затвърждават убеждението, че доброто е нещо екзотично, което трудно се култивира в тези географски ширини. Да се обвинява единствено училището за чалгаджийския манталитет на доста българи, за липса на респект към духовността, за агресивното поведение, означава да му вменяваме отговорности, които то само не може да реши.

Да смятаме, че отличените с точки за добро поведение, ще бъдат вдъхновяващ пример за останалите, някак не мога да повярвам. Просто защото извънучилищната среда не толерира доброто поведение, проявите на толерантност, коректност, тактичност. В училище децата пренасят социалния си опит отвън и понякога трябва да възприемат нов модел на общуване, основаващ се на подкрепа, доверие, диалогичност, мултиетническо общуване. Проблемът на българското учителство не е толкова в прословутите заплати. Не е и само в това, че от години се насажда мнението, че професията е неатрактивна за младите, че в педагогическите специалности попадат тези, които не са имали шанса да влязат в други и да се готвят примерно за безработни икономисти, административни кадри и т.н., а това автоматично слага върху младия човек, избрал с цялото си сърце да върви по този път – за моя радост познавам немалко такива светли млади хора- клеймото на бъдещ неудачник.

Проблемът на учителите е, че в много случаи те са самотни в усилията си да изискват спазване на правилата в и извън училище, да възпитават личности, които са убедени, че могат да успяват със знания, труд, деликатност към другите и упоритост. Когато успеят да го направят с част от децата, после следят успешните им кариери в чужбина. За мен поне възпитание, което разчита на наказания или бонуси, не може да изгради трайни поведенчески модели. Разнообразяването на извънкласните дейности, клубове по интереси, реализирането на различни дейности, съвместно с родителите и обществеността, са начините за поставяне на успешно начало за превенция на лошото поведение. Разбира се, пак се стига до парите, но и до готовността на различни обществени групи да се включат във възпитателния процес. Когато един родител заявява, че изискването към детето му да се съобразява с правилата на училищната общност ограничава неговата личност и го потиска- и това чуваме в работата си- на кого да отнемем четирите точки? И когато родителската общност е единна в изискванията си към децата- имаме, за радост, и такива примери- там проблемите се решават трайно и няма нужда от бонуси.

Не можем да не вземем под внимание и факта, че демографската криза и миграцията изпразват класните стаи. Как тези 4 точки ще мотивират децата да бъдат по-добри в училище при условие, че и сега е достатъчно да имаш тройка на Националното външно оценяване след 7- ми клас, за да попаднеш в някое от така наречените елитни училища или паралелки. Борбата за всеки ученик – нали парите следват ученика- е толкова голяма, че с или без тези 4 точки приемането му е осигурено.

Да не премълчаваме и другото. Точките за поведение могат да се превърнат в инструмент в ръцете на недобросъвестни преподаватели, които да прикриват учителската им немощ. Защото интелигентните, търсещите, мислещите деца искат срещу себе си компетентни учители, но и личности. Те нерядко провокират, подлагат на изпитание креативността и почтеността на своите учители, защото им е тясна училищната рамка. Точно тези умни и понякога нестандартни деца могат да се превърнат в мишена за преподавателя, който предпочита кроткия зубрач или посредствения послушко. Тогава механизмът за поощряване на доброто поведение ще се превърне в наказание за неудобния ученик. Не съм убедена, че тези умни и нестандартни деца винаги могат да разберат, че всъщност по- ниската оценка за поведение, поставена им от посредствен учител, всъщност е признание за техните качества. А това може да роди драми.

Като учител съм се убедила, че децата, които отравят часовете на някои колеги с поведението си, в други часове са дисциплинирани, отговорни, заинтересовани. В такъв случай по всяка дисциплина ли ще се поставя оценка за поведение? И какво става, ако само при двама- трима учители се прояви тенденцията за лошо поведение?

Мнението на доста колеги по предложението за въвеждане на оценки за поведение не е еднозначно. Примирено се събира в пожелателното: „Дано пък да има ефект”.

„А дано, ама надали…”- казвам аз с езика на един от тези изпълнители, които са се превърнали във възпитатели на децата ни. А след четирите точки бонус за добро поведение дано не дойде времето в българското училище да има оценки на промоция.

*Авторката е преподавател по Български език и литература, зам.-директор на СОУ “Д-р Петър Берон” в Свиленград.