СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

Милано, специално за ТРУД

“Великата майка” - така е озаглавена изложбата в Кралския дворец в Милано (до 15 ноември), организирана след две години търсения от фондацията “Никола Трусарди”. Тя представя 139 артисти от цял свят с повече от 400 творби, разположени в 29 зали. Автори от началото на ХХ век до наши дни се фокусират върху иконографията на жената и майчинството в изкуството.

Тръгва се от палеолитните Венери към “лошите момичета” на постфеминизма, минава се през хилядолетната традиция на религиозната живопис с нейните многобройни сцени на майчинство, за да се стигне до вековните сблъсъци и борби между традиция и еманципация. Това е разказ за ХХ век чрез женските митове и клишета.
Влизаш в първата зала и сякаш прелистваш семеен албум, този на Олга Фрьобе-Каптейн. През 30-те години тя събира в колекция хиляди снимки на женски идоли -

майки, матрони, Венери

и праисторически божества от различни култури и епохи. Фотоархивите са меланхолични и вълнуващи, на места болезнени и мрачни. Майчинството, показано и във филмите на първата жена режисьор Алис Ги-Блаше, е идилия и приказка.
ХХ век е векът на психоанализата. Великият й баща Зигмунд Фройд и неговите теории за едиповия комплекс преобразуват традиционната идея за семейството и отношенията между майки и синове в драма на сексуални желания и потискани напрежения. Чудесна е изложената снимка на учения и неговата майка, предоставена от къщата му в Лондон.

Мрачна атмосфера властва в картина на Едвард Мунк, представяща три жени в три фази от техния живот - светата девственица, голата прелъстителка и мълчаливата и нещастна набожница.

Навлизаме в историческите авангарди. Футуристите чрез творби на художничката Бенедета (“Психология”), на съпруга й, основателя на течението Филипо Томазо Маринети, на Умберто Бочони, Роза Роза, Мина Лой и други подчертават контрастите между новите и регресивните сили. В първия манифест Маринети обявява “презрение” към жената, което веднага предизвиква спорове. Бочони доказва обратното - той е определен като “майчин артист” заради многото портрети на своята майка. Дадаизмът ражда мита за

механичната и

автоматичната жена

- “дъщерята, родена без майка”, както я назовава Франсис Пикабиа. Машини, човешки същества и сексуални роли непрекъснато сменят местата си, настъпва еротизация на технологията. Тази бърза промяна е между 10-те и 20-те години на ХХ век както в Европа, така и в Америка. Поразява известното “Голямо стъкло” на Марсел Дюшан. Абстрактните машини, подобни на прозорец, са алегория на отношенията между половете. Булката се среща с ергените и голямото стъкло представя различни части от сексуалните отношения, смесени с еротични желания, съвкупления и желание за смърт. Показани са и опасните връзки между биологията, механиката и нагона.

Сюрреализмът е очевиден в изключителните петдесет оригинални колажа на “Жената със стоте глави” на Макс Ернст, изложени до творби и документи на Андре Бретон, Ханс Белмер, Салвадор Дали. Сюрреалистите за пръв път открито говорят за ерос и страст, анализират сексуалността. Авторите са очаровани от женствеността. Ролята на жената обаче е пасивна: тя е вечно дете, фатална жена,

девственица

или истеричка

Предлагат се известни картини на художничките Фрида Кало с нейното майчинство, изтъкано от загуба и болка (“Ранената кошута”), на Дора Маар - голямата любов на Пикасо, и Мерет Опенхайм - музата на сюрреализма, чиято слава е затъмнявана от тази на колегите им мъже. Редом до творбите текат сцени от нямото кино и документални филми за ражданията през фашизма; скърбящи майки и горди героини като София Лорен в “Чочарка” на Виторио де Сика или Ана Маняни в “Мама Рома” на Пиер Паоло Пазолини.

Идеален епицентър за втората част на експозицията са произведения на Луиз Буржоа (“Майки”). Тя преработва фантастичните тела на сюрреалистите, омесва ги с препратки към архаични култури, езически божества и идоли на плодородието, за да създаде индивидуална митология с изключителна символична сила.

През 60-те и 70-те години започват феминистичните движения. Художнички, доста различни една от друга, виждат домашното пространство като място на напрежения и злоупотреби, преразглеждат разпределението на ролите в работата и в секса. “Тялото ти е бойно поле” на американската феминистка Барбара Крюгер става манифест в демонстрация за правата на жените във Вашингтон (1989). Една жена те гледа прямо с двойното си лице - наполовина позитивно, наполовина негативно, сякаш за да засили обтегнатите отношения между половете.

Започнатият диалог с артисти от предишните десетилетия продължава и до днес. Сред имената на онези, които отстояват първостепенното място на женското тяло и искат автономия и свобода на израза, са Марлен Дюма (“Бременна жена”) и Синди Шермън (“Исторически портрети”). Йоко Оно в едноминутното си видео “Свобода”, съпроводено от музика на Джон Ленън, показва собственото си тяло, докато се занимава със сутиена си. Тя бие по класическата представа за женския бюст като обект на сексуално желание и символ на майчинство. Напомня и женските манифестации през 1968 г. в Атлантик сити против конкурса за “Мис Америка”, на които

феминистки

изгарят сутиените си

В много антични цивилизации Богинята майка често е покровителка на реколтата и на земята. Така плодородието и изхранването интимно се свързват с женската фигура не само в личен, но и в културен и религиозен план. Много от тези аспекти са пренесени и в изложбата. В различни исторически моменти образът на Великата майка е използван, за да придобие нов смисъл на власт и сила.

Една съвременна интерпретация на тази идея е изключителният фотографски цикъл на Ленард Нилсън “Роди се дете”. Той пръв обезсмъртява ембрион на живо в ендоскопия, представя майчинството свръхреалистично и го превръща в спектакъл на границата на научната фантастика. Неслучайно тези качествени снимки вдъхновяват кинофантазията на Стенли Кубрик, който ги използва за финала на филма си “2001: Космическа одисея”.

Очарова и известната серия портрети “Сестри Браун” на Никълъс Никсън, за пръв път дошла в Италия. Американският фотограф портретист заснема всяка година в течение на четири десетилетия четирите сестри Браун, позиращи за него в един и същи ред. Чарът на снимките, в които героините гледат право в обектива, е в езика на тялото им. С изминаващите лета и остаряването си те сякаш стават по-близки и помежду си, и с него.

Изложбата еволюира непрекъснато. Майки с деца между 8 и 12 месеца могат да участват в нея чрез

пърформанса

"Учейки се да вървиш”

на словашкия артист Роман Ондак, също изложен за пръв път в Италия. Те трябва да идват за по половин час в няколко последователни дни и да вървят заедно с децата из пространствата на експозицията. Целта на спектакъла е да улучи точният момент, в който детето прави първите си стъпки към независимостта, постепенно изгубва физическия контакт с майката и го споделя с публиката.

Именно жената със своята съзидателна власт дава възможност на залите да пулсират от визии, заредени с истории, идеи, кураж, мечти, поезия, очаквания, красота и борби. Представените творби изграждат образа на майката, може би не толкова успокояващ като онзи, на който сме свикнали от рекламата и реториката, но решително по-сложен и силен. Той потвърждава написаното от една от вдъхновителките на изложбата - Симон дьо Бовоар, във “Вторият пол”: “Жената не се ражда, тя става.”