Директни самолетни полети между България и Хърватия започват от 1 май

Кметът на Стара Загора поздрави баскетболистките на „Берое” за спечеления трофей

Иззеха 300 стоки от магазин за дрехи в Радомир

Премиерът ще настоява в Брюксел за допълнително финансиране за по-слабо развитите райони у нас

Помагат на бизнес идеи в тютюневите региони 1500 възрастни с безплатен медицински преглед

В Пловдивско готвят протести заради винетка за 200-метров път

Прокуратурата повдигна задочни обвинения на трима руснаци за натравянето на Гебрев Бизнесменът преживял още четири други опита за покушение, два - в чужбина

Прожектират „Паразит“ първо в Бургас

Младен Маринов: По официалните канали няма запитвания от испанските власти за Бойко Борисов

Ограбиха белгийски бизнесмен в жилищен вход в Търговище

Фандъкова: Не прави чест на никого да провежда партийно шествие в Деня на Левски

Шумен на 14-то място по заплати

Наградиха кола, която се кара без книжка Citroen Ami One дава свобода на движение в града

Задържаха мъж, заплашил с убийство съдия от СГС

Младеж налетял да бие баба си, взела му наркотиците

Елин Топузаков 20 години след старта си в синьо: Не мога да опиша емоцията „Левски“

Елин Топузаков е роден на 5 февруари 1977 г. Играе в „Димитровград“ (1994-1995), „Левски“ (1995-2007 и 2009-2010), „Апоел“ – Тел Авив (2007-2009), „Апоел“ – Рамат Ган (2010-2011). Има 343 мача и 20 гола в синьо. Капитан на първия български отбор в Шампионска лига. Има 29 двубоя за националния тим. Номер 2 по мачове за български отбори в евротурнирите – 65, с които е №1 за „Левски“.

По 5 пъти е шампион и носител на купата със „сините“, четвъртфиналист за Купата на УЕФА. Пети по мачове в историята на клуба. Помощник-треньор на „Левски“. Женен е за Весела Тотева. Днес стават 20 г. от първата му тренировка на „Герена“.

– Двайсет години от първата ви тренировка в „Левски“. Но кога започна историята на вашата любов към синьото?

– Бях може би на 6-7 години, ритахме пред блока в Димитровград. Аз бях от „Левски“! Родителите ми бяха разведени, отгледаха ме дядо ми Йонко, лека му пръст, и баба ми Елена, кръстен съм на нея. Дядо беше голям привърженик на „Левски“, възприех от него идеята. Гледахме мачове по телевизията, вълнувахме се. Разбира се, тръгнах по стъпките и на баща ми Калин, лека му пръст и на него, и чичо ми Минко, които бяха футболисти. Но най-много на дядо и баба съм благодарен, защото работеха, но не пожалиха грижи за моето възпитание и израстване.

– Колко труден беше пътят до „Левски“?

– Трудното дойде после, в „Левски“. По-рано, само на 17 години, се утвърдих в „Димитровград“ в „Б“ група, още играех нападател. Учех в техникум, но вече рядко ходех на училище. Имах дори професионален договор. Смея да твърдя, че играех добре, вкарвах голове. Имаше интерес от „Спартак“ (Варна), но преминаването ми се провали. После ненадейно дойде среща със спортно-техническия директор на „Левски“ Андрей Желязков, който пристигна в Димитровград да ме иска. Да, знам случката със съдията Любе Спасов, който свири при наша победа с 1:0 и мой гол през пролетта на 1995 г., а после съобщил за мен на „Герена“. Нататък трябва да са ме наблюдавали специално в няколко мача.

– И как стъпихте на „Герена“ помните ли?

– Разбира се. Пристигнахме в София на 5 ноември 1995-а с автобус от Димитровград с чичо ми. Беше доста мразовито, спомням си общежитието, в което живях 3-4 месеца. На първата ми тренировка имаше сняг до глезените.

– Първият ви договор?

– Беше невероятна тръпка. Подписах празен договор за 5 години и половина (после ръководството му вписва скромна заплата по свое усмотрение – б. р.). Но аз години съм се водил от идеалите и от детското желание да бъда футболист на „Левски“.

– Известен сте със светкавични преговори за договори с „Левски“, но колко сте подписвали?

– Три или четири. В цялата си кариера никога не съм имал мениджър. И винаги бързо съм се договарял. И с Желязков, и със следващите директори Наско Сираков и Георги Иванов. Преговорите наистина са били кратки, но не съм засичал колко. Пет-десет минути. Наистина няма значение. Запомнил съм от треньора Димитър Славов, който ме изгради в Димитровград: „Играй футбола за удоволствие и с настроение, бъди постоянен, а славата и парите ще дойдат сами.“

– Но успехът не дойде лесно, нали?

– Извървях целия път от началото до края, трябваше да преодолея всяко стъпало. Доста трудности имаше. Поне четири години лутане – играех ту в дублиращия отбор, ту в първия. Имах и един полусезон под наем в „Пирин“ през 1999 г. Чак после се наложих.

– Най-трудният момент или период?

– През 1997-а си счупих десния глезен и претърпях операция на връзките. После с една детинска история с фойерверк голямо зло си причиних. Едва ми спасиха дясната ръка, а шест месеца играх с шина. Имало е и съмнения. През лятото на 1999-а, когато се върнах от наема в „Пирин, дори подадох молба да разтрогна договора си с „Левски“. Реално целта ми беше да ми обърнат внимание, да видя разчитат ли на мен. Всъщност исках да остана, страхувах се да не приемат молбата и да се наложи да си тръгна… Но ми се струваха доста време 4 години да играя рядко и да търся място под слънцето. Дойде обаче треньорът Любко Петрович, който в подготовката ми даде да разбера, че ще залага на мен, и аз си оттеглих молбата. След 4 месеца пак имаше изпитание. От ЦСКА ми предложиха шест пъти по-добър договор като финанси. Но аз вече бях титуляр, бях сбъднал мечтата си и не исках да правя най-голямото предателство в живота си. Бях убеден, че „Левски“ е моето място, „Левски“ е моят отбор и нищо друго не ме интересуваше.

– Най-хубавият момент или период?

– Бяха много повече от разочарованията. Победи над преки съперници, титли, купи, евротурнири, пълни стадиони… Тази емоция няма как да я опиша. Паметни моменти. Когато човек си свърши работата и види колко щастливи хора има на стадиона, тези неща не се забравят. Ако съм изградил характер за борба до последната секунда за победа в името на „Левски“, то е заради тези хора и за да ги видя щастливи. Правех по няколко обиколки на стадиона след победите. Исках да запазя тези моменти по-силно в паметта си. Исках да удължа миговете на радост и емоции.

– Най трудните ви персонални битки на терена?

– Доста са. Със Зидан, Дрогба, Оуен, Клозе… Но не искам да подмина и футболистите от българското първенство първенство. И тук имаше доста непримирими играчи, агресивни, трудно беше срещу много противници.

– Мечтите ви днес?

– В треньорството е доста различно. И като футболист, и сега тръгнах постепенно, откакто преди 3 години взех лиценз „Б“ и започнах с деца. Натрупах опит, дипломирах се за „А“. Вече уча за лиценз „Про“ и догодина трябва да завърша. Естествено мечтая да успея в треньорството повече, отколкото като футболист. Ще бъда двойно по-щастлив. Амбициран съм, уча се постоянно. Интересувам се от големите треньори, методиката, психологията, която е важна за треньорството.

– Треньорската ви филосоия?

– Конкретно за „Левски“ – за 100 години история с малки изключения философията е била да се атакува, знаете – „Сините в атака“. Само да се напада вече е невъзможно в съвременния футбол. Но определено виждането ми за стила на „Левски“ е да бъде атакуващ, агресивен, какъвто ни отива. Обаче знам – трябва да се съобразяваш в кой клуб си, в коя страна. Стилът да пасва на клубната философия, на традициите, на историята. Но за „Левски“ е ясно – целта е винаги да бъде шампион, винаги да играе атакуващо, няма как. От Славолюб Муслин съм научил – резултатите пазят треньора. Може да тренираш отбора перфектно, да изградиш стил, но ако няма резултати…

– ? „Левски“ за вас е сбъдната мечта?

– Да, това е точният израз. Да…

– На кого сте благодарен за сбъднатата мечта?

– На баба и дядо, на баща ми, въпреки че бяхме разделени – той играеше в други градове, но винаги ми е бил пример и подкрепа да преследвам мечтите си. На чичо ми. Да не изреждам цялото семейство…. На г-н Любе Спасов. На Андрей Желязков и Томас Лафчис, които ме привлякоха в „Левски“. На всички ръководители, треньори, на помощния персонал дори. Може би ще пропусна някого, затова не споменавам повече имена. Чувствал съм тяхната подкрепа и съм се стремял винаги да бъда честен с тези хора. Те са били моето семейство.

– Вие сте от най-обичаните и уважавани „сини“. Вашето послание към публиката след две десетилетия споделена любов?

– Огромно благодаря. Това са хората, заради които съм се стремял да вървя напред и да изгарям на терена за нашия любим отбор. Те са ме научили да не се предавам. Истински импулс е да чуваш как пеят до последната минута. Тази подкрепа кара всеки футболист да се раздава докрай, да претръпва пред болките и да се бори, за да може наистина след мача щастлив и с вътрешно удовлетворение да ръкопляска на публиката с целия отбор. Нека публиката продължава да ни подкрепя. И да знае, че особено на младите футболисти е страшно необходима нейната подкрепа. Ентусиазмът им е много по-силен, когато знаят, че им вярват.

Мечта за трето футболно поколение

Елин Топузаков е с футболна кръв. Баща му Калин изпъкваше в „Шумен“ и „Черно море“, най-вече през 80-те години. Атрактивен, играеше и за публиката със стръв и фантазия, със страшна левачка. Започна като ляво крило, мина ляв халф, имаше мачове и като ляв бек. Отиде си рано от света.

Елин бе взет в „Левски“ за ляво крило, стана халф, краен бранител, а намери славата като централен защитник. Чичо му Минко също окупираше фамилния ляв фланг с номер 11. Звезда на „Хасково“, записа и два мача в националния.

Виктор Топузаков може да стане ярко име за трето футболно поколение. Днес е на годинка и 8 месеца. „Тайничко се надявам да стане футболист, но е рано да определя наклонностите му – споделя татко Елин. – Прекалено много енергия има, любопитен е за всяко нещо. Засега не си гледа в краката, често пада, обаче става и продължава напред. Това е похвално, показва характер на спортист…“

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.