Дневният хороскоп на Алена за събота, 29.02.2020

На 29 февруари 2020 да почерпят

Проф. Тодор Кантарджиев: Ситуацията с коронавируса не е толкова страшна, но никой не слуша

Премиерът е разговарял с Кириакос Мицотакис за ситуацията с мигрантите

Българи дариха 178 000 евро за бебето Анди Чернодробната трансплантация ще е в Германия, някой от родителите ще е донор

Младен Маринов: Предприемаме всички мерки за засилена охрана на границата

Борисов към Шарл Мишел: Безопасността на външните граници има пряко отношение към общата сигурност на ЕС

Борисов и фон дер Лайен обсъдиха проблема с мигрантите в Турция

Първите тестове за коронавирус в отбора на „Лудогорец“ са отрицателни

Турция пусна бежанците (обзор) Премиерът Борисов прати армия и жандармерия по границата

„Труд Уикенд“ – един вестник за два дни

Ангела Меркел разкритикува нападението срещу турски войници в Сирия

Турция е поискала от Русия незабавно да спре огъня в Идлиб

ВМА: Всички проби, изследвани за коронавирус днес, са отрицателни

В Ямбол договориха участъците, за които няма да се искат винетки

Аз съм (в) Париж

Борбата за утрешния ден във Франция започна заедно с тъгата по жертвите и ужаса от предстоящи нови удари

СВЕТЛАНА СПАХИЙСКА,

ПАРИЖ

Вдъхновяващо е, когато разглеждаш фейсбук и другите социални мрежи. Всеки втори по света слага на портрета си френския флаг и казва „Аз съм Париж“. А аз съм и Париж, и в Париж. И преди атентатите, и след това. Утрото идва и няма как да го отложиш, понеже те е страх или си гневна. Борбата за утрешния ден във Франция започна заедно с тъгата по жертвите и ужаса от предстоящи нови удари.

След събитията на 13.11. ситуацията беше спокойна, тиха и мирна, но само на пръв поглед. Хората се притесняваха, а гледката на най-близката гара в предградието, в което живея – Fonenay le fleury – се състоеше от няколко французи с куфари, които нервно и нетърпеливо си купуваха билети.

В по-близък план обаче се усещаше напрежение, което до преди броени дни липсваше, а страхът на хората се виждаше само в очите им. Напрежение, което трудно може да остане незабелязано, смесено със страх и много въпроси без отговори. Във влака за Париж никой не говореше за събитията от предната нощ. Всеки мълчаливо пътуваше, затворен в своя си свят. Само една възрастна двойка на съседната седалка разговаряше шепнешком. Дамата нареждаше: „Страх ме е, много ме е страх, дали синът ми е добре! Не си вдига телефона цяла нощ, а знам, че снощи излезе с приятели някъде в Париж.“ „Тихо, да не те чуе някой – отвръща мъжът, – защото не сме в безопасност.“ Очите на дамата се насълзиха и една сълза се стече бавно по бузата й. В този момент мъжът хвана ръката й и за да я успокои, нежно й прошепна, че всичко е наред, и затваряйки си очите, тихо добави: „Надявам се! Много се надявам!“

В Париж по традиция се излиза в петък и в събота. Стандартната процедура е излизането за по питие в бар на някой площад, а прибирането се случва по нормално време, дефинирано през очите на балканец като „детски час“. Дори най-обикновената бира е сервирана с френски маниер, а стилът е далеч от шумните партита, на които сме свикнали на нашите географски ширини. Тази иначе спокойна обстановка беше атакувана, окъпана в много кръв.

Така се случи, във въпросния ден имах среща с французи по работа, които изненадани, че идвам навреме, ме попитаха дали не е блокиран градският транспорт заради атаките. Въпросът им беше зададен с голяма страх, избягвайки изрази като „бомбардиране“, „камикадзе“, „терор“, „атентат“. Никой не смееше да коментира, пита, анализира, а само обръщаше глава и стискаше очи. Те смениха бързо темата, сякаш да не ги чуе някой или от притеснение, че долавям страх.

Дълбоко убедени, че причината да се случва такава трагедия за втори път през тази година е породена в самата Франция, голяма част от парижани не смееха да излязат от дома си, а само тъжно гледаха през прозореца. „Какво се случва и докога ще продължи този ад“ – това е въпросът, който тревожеше всички. На входа на метростанцията „Сен Мишел“ ме посрещна странна гледка. Там беше пълно с SNG станции (ПТС на български). Журналисти от цял свят предаваха „на живо“. По земята се въргаляха дрехи, парцали и вестници. Тази обстановка беше толкова фалшива, защото мястото на предаване беше далеч от мястото на атентатите. За мен това беше маскарад, на който обаче всички пред екрана ще повярват. Но нали това искат хората – да видят нещо невиждано, което да разнообрази деня им. Гръмки думи, стряскащи факти, но от репортажите не видях да показват страха на хората – те не отразиха това, което в Париж ни тревожеше и вълнуваше – нито сълзите, нито мъката и нито дори обикновеното притеснение, като това на онази възрастна двойка във влака, която се тревожеше за детето си. Не отразиха дори чисто нормалния и човешки страх на обикновените французи за живота им оттук нататък – а именно как ще продължи в Париж и трябва ли всеки тук да се научи да живее със страх за утрешния ден.

Кината в този ден бяха затворени, а в единствения отворен наблизо бар, в който отидох по-късно, бях посрещната от пребледняла сервитьорка, която любезно ме помоли да провери дамската ми чанта. Предупреди, че ще затвори по изключение в 20 ч и погледна тъжно, без да добави нищо.

Нямаше охрана, по улиците не се виждаше полиция, а само от време на време минаваше някоя линейка, която цялото заведение следеше с очи, докато не се изгуби от поглед. В този момент поглеждаха бързо зад нея в очакване да мине още една, и още една, последвана от жандармерия. Хората разговаряха на различни теми, избягвайки най-горещата. Сякаш се опитваха да забравят, споделят и дори да се надяват заедно. Минутите се нижеха като часове, а контрастът на забързания Париж – такъв, какъвто го познавах, беше заменен с фалшиво спокойствие и недоизказани думи и шепот.
Три дни преди атентата попаднах случайно на билборд, който рекламира филм с предстояща премиера по кината. Изненадах се от тематиката и провокативното заглавие. Плакатът представлява Айфеловата кула, която е наполовина трансформирана в автомат „Калашников“, заглавието е „Произведено във Франция“, а слоганът „Заплахата идва отвътре“. Тогава, три дни преди атаките, се запитах: „Нима за дипломатичните французи е допустимо това?“ Това е същият онзи филм на режисьора Никола Букриев, който имаше сериозни проблеми с премиерата си заради „Шарли Ебдо“. В него той предсказва тотална война на бойци от „Ал Кайда“ в цяла Франция – едновременни атака в цял Париж. Нима това бе възможно? Три дни по-късно отговорът избухна. Буквално.

 

 

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.