Великобритания може да остане под карантина в продължение на половин година

Американски учен: До 200 000 души ще загинат от коронавируса в САЩ

Норман Рийдс иска да има сексуална връзка Досега персонажът му в „Живите мъртви” нямаше никакъв личен живот

Недостигът на храни вдига цените

756 души са починали в Италия за последното денонощие

Кои лекарства действат срещу COVID-19 СЗО стартира пробно тестване на 4 потенциални лечения на коронавируса

92 акта заради разходки са съставени в Пловдив само за ден

Учителите изтощени от онлайн образованието 12-часов работен ден имат повечето преподаватели

Фризьорки режат платове за маски От 2 до 10 лева струват самоделни изделия, слагат им и активен въглен

COVID-19 намали жертвите на пътя

Финансовият министър на германската провинция Хесен се е самоубил заради коронавируса

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в понеделник, 30 март 2020

Онлайн изложба събира творби на Фрида Кало

ЧСИ-тата дариха 52 300 лева на „Александровска“

Топ производител на ръкавици изнемогва Търсенето значително надхвърля капацитета на продукция

Картини от една изложба

СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

Милано, специално за “Труд”

Когато един музей се реставрира, неговите картини пътуват. Такъв е случаят с изложбата “От Рафаело до Шиле” (до 7 февруари 2016). Тя предлага платна от Музея за изящни изкуства в Будапеща в Кралския дворец в Милано. През 1870 г. Унгария купува 637 картини, рисунки, литографии и илюстрирани книги от колекцията на княжеската фамилия Естерхази, вярна на Хабсбургската династия. Открит за публиката през 1906 г. в присъствието на императора Франц Йосиф I, музеят е плячкосан от нацистите и от обикновени крадци (и в двата случая обаче картините са възстановени). Колекцията с повече от сто хиляди предмета на изкуството продължава да се обогатява и до днес.

76 шедьовъра от осем нации – синтез на западното изкуство от Ренесанса до началото на ХХ век, сега са приютени в Милано за финала на ЕКСПО. Осем произведения – подготвителни скици на рисунки и скулптури на големи майстори като Леонардо, Рембранд, Ван Гог, Шиле – заради начина си на съхранение са подредени в различни периоди на изложбата. Зала след зала, тя следва подредбата на унгарския музей.

Проследява се артистичната еволюция на европейското изкуство в най-важните му стилове за близо пет века история. Изложени са картини от различни жанрове – от библейски сюжети, през портрети до натюрморти. Пътуваш чрез цветове, образи, символи в един “идеален музей”. Италианското изкуство от XIII до ХХ век с неговите школи, артисти, техники и материали се оказва богато застъпено в Будапеща.

Експозицията започва с “Годините на чудесата”, както е определен Ренесансът. Италиански по рождение и прераснал в европейски, той е задължителна основа, за да се разберат културата, вкусът и традициите на днешна Европа. Първият досег е с
“Мадона Естерхази” на младия Рафаело, рисувана по време на четиригодишния му престой във Флоренция, малко преди да се премести в Рим. През този период художникът се съсредоточава върху портрети на Мадоната с младенеца. От лицата на тримата портретирани се вижда, че картината е недовършена. Вероятно Рафаело е искал да я запази за себе си. Неговата грациозна и хармонична творба излъчва спокойствие, героите са в пълна хармония със заобикалящата ги среда. Лъчистата красота на “Мадоната” е съпоставена с напиращите страсти от рисунките на Леонардо да Винчи за недовършения му стенопис “Битката при Ангиари”, замислен за “Палацо Векио” във Флоренция.

Експозицията продължава с Венецианската школа от XVI век. “Вечеря в Емаус” на Якопо Тинторето те хваща със своята театрална грандиозност, със смелата си и новаторска композиция, светлина и цвят. Редом до нея са мъжки портрети на Тициан и Паоло Веронезе. Недалеч от тях, поради историческата си връзка с школата, е самотният гений Ел Греко. По време на престоя си в Италия гъркът рисува “Каещата се Магдалена” с Венеция като фон. Ел Греко има няколко “Магдалени”, но в тази е най-очевидно влиянието на Тициан. Предполага се, че това е една от последните му картини, правени в Италия. През ХVI век концепциите и моделите на италианския Ренесанс се разпространяват в Европа. Прибавят се фламандската и най-вече немската школа.

Красивата “Саломе” на Лукас Кранах старши, избрана за манифест на изложбата, не е танцьорка, както повеляват легендата и традицията, а модно облечена дворцова дама със студен и сигурен поглед по маниер на венецианските портрети. Това е “кръстопътна творба”, от която разбираш Европа като съвкупност от страни – всяка със собствена идентичност, но и в непрекъснат диалог.

Немският художник геометризира образа на омайната съблазнителка до прозореца, набляга на кръглия поднос с главата на Йоан Кръстител, показва като фон течащия Дунав, който прекосява Германия, Австрия и стига до Будапеща. Със своя несъмнен коварен чар и блестящи очи “Саломе” блести до строгия “Портрет на млад мъж” на Албрехт Дюрер, чиято перспектива и цветове също препращат към венецианската портретна школа, добре позната от престоя на немеца в Италия. Тези картини са в сърцевината на европейското изкуство от първата половина на XVI век.

Продължаваш срещата си с барока от началото на XVII век. До голямоформатни творби, героични жестове и темпераментни цветове в залата стоят малки, интимни и съзерцателни платна. Заглеждаш се в реалистичните и човешки топли “Селяни на маса” на испанеца Диего Веласкес, живял две години в Италия и очевидно повлиян от светлината и композицията на Караваджо. В родината на Ренесанса почти десет години прекарва и фламандецът Пиер Паоло Рубенс, водил дори кореспонденцията си на италиански. Вдъхновен от римската история, той рисува заедно с Антонис ван Дайк историческата картина “Гай Муций Сцевола пред Ларс Порсена”. До нея е изразителният му портрет на брадат мъж “Мъжка глава”. Изключително контрастните светлосенки напомнят за Караваджо.

Историческата разходка продължава из истинската барокова Европа на XVII век
Чарът на Рим докосва и слънчевия френски класицизъм. Клод Лорен, който прекарва по-голямата част от живота си в Италия и умира там, рисува “Вила в покрайнините на Рим”. За него пейзажът е абсолютен протагонист, където човешките фигури са само допълнения. Картината е противопоставена на северната студенина от “малките фламандци” Франс Халс (”Портрет на мъж”) и Антонис ван Дайк (”Семеен портрет”). А “Светото семейство със свети Джованино” на испанеца Мурильо и рисунката на недостижимия Рамбранд “Саския, седнала до прозорец” – и двамата непосещавали Италия, за да търсят вдъхновение и теми в собствените си страни, са примери на живопис с религиозни и семейни сюжети.

Венецианската школа, владетелка на артистичната сцена на XVIII век, е представена с ярко грейналите цветове на Джовани Батиста Тиеполо в “Свети Яков Стари” или с пейзажа на Антонио Каналето “Кеят в Доло”. Възпитан в Рим и повлиян от италианските художници е и испанецът Франсиско Гоя, чиито две малки платна, уловили спокойни работни моменти – “Носачка на вода” и “Точилар на ножове”, се вписват сполучливо в периода на романтизма.

Лека-полека се приближаваш до символизма чрез платна на унгарски художници, но най-вече се спираш, покорен от ироничния поглед към митологичния и забавен персонаж в “Кентавърът при селския налбантин” на швейцареца Арнолд Бьоклин, живял пет години в Рим и изучавал специално митологията и от бронзовата скулптура на французина Огюст Роден “Сирените”.

Прекосил толкова векове, трепетно се потапяш в импресионизма от края на XIX и началото на XX век. Посрещат те “Дамата с ветрилото”(портрет на Жана Дювал, любовницата на поета Шарл Бодлер) на Едуард Мане, чудесният натюрморт “Бюфет” на Пол Сезан, очарователните пейзажи “Три рибарски лодки” на Клод Моне и рисунката “Зимна градина в Нюнен” на Ван Гог.

Започнала с девственицата на Рафаело, изложбата завършва с лесбийската целувка от акварела “Прегръщащи се жени” на експресиониста Егон Шиле. Подобно на италианеца, портретите и телата са предпочитан сюжет и за младия австриец, но разликата е огромна. В платната на Шиле няма място за хармония или пълнота на цветовете, за анатомична перфектност на пропорциите. Фигурите, най-често голи, са деформирани и обострени, сноп от изцедени нерви. Човекът е марионетка в ръцете на реалността, подхвърлян тук и там от последвали го събития, на които не може да се противопостави. Телата са измършавели и кльощави, изсмукани от собственото си съществуване.

Шиле е смущаващ автор, с вътрешно страдание, изявено очебийно в творбите му. Неговото лично безпокойство става всеобщо. Модерността навлиза в ХХ век и омайната разходка приключва. Въпреки всичко тя оставя незаличима следа от красота във всичките й отражения – светлина, цвят, емоции.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.