Британците смятат, че Борис Джонсън е най-силният кандидат за премиер Данните са от социологически проучвания, публикувани във вестниците „Сънди Таймс“ и „Сън“

Спецпрокуратурата поиска задържане под стража на служителя на МВР, задържан с половин тон нелегален тютюн

Камери вместо огледала В електрическата Honda водачът избира дали да вижда нормално или широкоъгълно изображение

Българската попара влезе в класация на Си Ен Ен за екзотични закуски

Българско кисело мляко по японски Котоошу – рекламно лице на продукта

Самолет излезе от пистата на летище в САЩ Няколко души са пострадали при инцидента

Жан-Пол Белмондо целувал най-красивите жени След тежък инсулт през 2001-а успява отново да възвърне говора си

Делегатите на Конгреса на БСП няма да обсъждат промени в Устава на партията

Служител на МВР обвинен за участие в престъпната група за производство и разпространение на тютюн за пушене (ВИДЕО)

Прага – позната и винаги изненадваща Чешката столица заслужено има славата на град на изкуствата

Цветна кухня за естети

Корнелия Нинова оттегли оставката си Председателят на БСП: Още не съм умряла, и наследството ми не е открито

Мирослав Найденов: Трябва да се направи проверка и на консултантите по проектите на къщите за гости

Битките за коса в елита на спорта

Нинова: Бизнесмени, затворете си портфейлите, БСП не се продава

Бойко Ламбовски: Спре ли поетът да протестира, значи светът е станал идеален

Понякога се случва, че доброто с юмруци се превръща в зло, а злото без юмруци – в добро. Както и обратното.

– Завръщате се от Русия. Какви впечатления ще споделите?

– Да, бях там на международна среща на поети, т.нар. Биенале на поетите. От руснаците участваха доста мастити автори – Анатолий Найман, Михаил Айзенберг, Евгений Бунимович, Олга Седакова и т.н. Имаше и гости от Италия, Испания, Сърбия, Полша… Трябваше да дойде и турчин, но не пристигна, уплашил се в последния момент. Дори му изгоря билетът. Руснаците съжаляваха: „Тъкмо сега трябваше да дойде. Щяхме да го пазим като писано яйце.“ Но както знаем, поетът винаги е виновен за всичко, така че… Иначе впечатленията ми – само от Москва, защото бях само там, са – всичко изглежда нормално. Прави впечатление голямата чистота по улици и тротоари – направо стерилна чистота. Така се случи, че повече общувах с критични към настоящата власт в Русия хора, но въпреки критицизма си те бяха доста категорични: каквото има пред нас, чака всички нас, и ще го носим заедно. Няма да забравя един от голямата група поети, с които посещавахме московските кръчми в чест на Венедикт Ерофеев и прочутата му поема „Москва-Петушки“ под девиза „И немедленно выпил“. Та той, внезапно осенен, ми сподели, че има апокалиптични предчувствия за близкото бъдеще, но че гледа на това спокойно. (Поетите, както знаем, са силно интуитивни индивиди.) И ми припомни цитат от канцоната на Петрарка, вкарана и от Пушкин в „Евгений Онегин: „Там, където дните са облачни и кратки, ще се роди племе, което не се бои от умирането.“

– В годините на т.нар. перестройка един руски анализатор каза – „Доброто също се нуждае от юмруци“. Беззащитно ли е доброто според вас?

– Мисля, че и това също е цитат от поет, май Станислав Куняев го беше написал… Доброто не е беззащитно, не. Това е сложен философски и морален въпрос. Ние сме склонни да приемаме, че доброто и злото са нещо като банкови облигации – едни имат, а други нямат. Но не е така. Доброто и злото са флуиди, в които ние, човеците, а и цели народи, плуваме, съобразно собствените си страсти и умения. И понякога се случва, че доброто с юмруци се превръща в зло, а злото без юмруци – в добро. Както и обратното. В чисто житейски план и аз се поддавам на библейското „Око за око, зъб за зъб“, признавам. Но когато надвия над себе си, съм по-щастлив. Това също се случва. Тогава разбирам по-добре великани като Толстой или като Ганди, който казва: „Принципът око за око ще докара целия свят до слепота.“

– Как възприемате все по-стръвните, покрай събитията напоследък, сблъсъци между „русофили“ и „русофоби“?

– Като слепота, която прави живота на човека привидно по-лесен и ясен. Да мразиш народ по етнически принцип, или пък да го обичаш безрезервно също по етнически принцип, е обикновена човешка глупост. Хората са индивиди, индивидите са различни. Разбира се, ние имаме по-близки народи по език, по писменост, по вяра – и руският е такъв. От това нито може човек да се дене някъде, нито има причина да се дява или срамува. Българското русофилство и русофобство обаче са ми почти еднакво антипатични. Първото, защото изповядващите го често се поставят в някаква унизителна, безкритична позиция – ах, всичко там е велико, и някои от тях хихикат неприятно раболепно, ако „Големият братушко“ ги забележи и потупа по рамото. А вторите често отреагират на някаква своя вътрешна идентификационна нищета – досущ пубертети, които се мъчат да открият кои са и какво са, и не виждат как да го направят другояче, освен чрез опълчване, чрез псувни срещу собственото семейство. Също жалка работа, дори по-жалка.

– Неотдавна станахте председател на българския ПЕН-клуб. Как може да бъде полезна тази организация във времена с дъх на катастрофичност, който витае?

– ПЕН-клубът е възникнал от чувството за катастрофичност, обхванало света след Световната война, както са наричали Първата световна, преди да знаят, че има и Втора. Създали са го писатели в Лондон, които са били стъписани от хъса, който човечеството може да прояви в самоунищожителните си страсти. Основната цел на многобройните национални ПЕН-клубове по цял свят е да защитават свободата на самоизразяване на писатели и журналисти, да се борят срещу репресирането на творци от властта. Наскоро например Българският ПЕН-център решително се обяви, заедно с хиляди колеги писатели от света, срещу осъждането на един поет – палестинец, на смърт, от властите в Саудитска Арабия. Този поет се казва Ашраф Хаяд и живее в Рияд. Съдът на тази страна го осъди на обезглавяване само защото съдиите решили, че той е предал исляма в своите стихотворения, и се е усъмнил в правотата на Корана. Смятам това за крещяща проява на мракобесие и съм учуден, че правителствата в цял свят, особено тези, които смятат себе си за демократични, не само мълчат, но и не оказват натиск върху страна, способна да толерира такива присъди. Те би трябвало дори да скъсат всякакви дипломатически отношения с нея, защото изгодите от нефта изглеждат само привидно по-големи от толерирането на суеверието и жестокостта като идеологически фундаменти. Това е политическо лицемерие. То ме притеснява в тези страни, които искахме да изберем като наш образец за следване.

– „Околовръст е много бог и много дявол“ гласи ваш стих. Къде ги виждате край нас – Бога и Дявола?

– Навсякъде. Вие не ги ли виждате? Случва ми се да видя първия в бордея, в кръчмата, в болницата, а втория – в парламента, или в банката, или в петзвездния хотел, или дори в храма… Мисля, че всеки ги вижда. Но се бои от тази гледка и бърза да си затвори очите, за да не се обърка още повече, дори да се побърка.

– Казвате, че „нашето задължение е да забързаме еволюцията“. Какво имате предвид?

– Мисля така: човешкият живот би бил крайно безсмислен експеримент, ако нашата активност на тази земя би се ограничила в постигането на повече блага за себе си, в обгръщането с повече почит от себеподобните – естествена или купена, или с простото биологично възпроизвеждане. Затова за себе си намирам утеха във вярата, че поне на сантиметър, на секунда или не знам там с какво се мери приносът, мога да кажа или направя нещо, което да е от полза за внуците и децата ни. Не само за моите, и за чуждите. Тоест – те да се окажат в малко по-уютен свят, в свят, в който вълчите закони лека-полека се заместват от човешки. Това го дължим – не само на правнуците, но и на тези преди нас, които са го правели – на имена като Сократ и Джордано Бруно, на имена като Иван Рилски и Паисий, на упоменатите по-горе Толстой и Махатма Ганди. И на хилядите неизвестни, които също са го правели, изобретявайки, отстоявайки истината или просто възпитавайки добри деца. Усилията и възможностите ми в тая посока са повече от скромни, но в коя друга да се стреми човек, кажете? То няма друга. Другото е пустота.

– Напоследък на дневен ред са протестите – то са полицаи, библиотекари, шофьори – не е ли време и за един протест на поетите? Как си го представяте?

– Е, поетите в идеалната държава, както казва Платон, ги избиват. Самите поети са част от неидеалното на света, от противоречията му. Те не са нещо по-добро от другите хора, само са по-лесни на дразнение, по-близо са до интуитивното усещане за беда и несправедливост. Затова поетите всъщност непрекъснато протестират, просто така живеят. Спрат ли да протестират, тогава светът сигурно ще е вече идеален. Добре все пак, че този свят е още далеко. Не сме готови за него.

Нашият гост:

Бойко Панов Ламбовски е роден в София през 1960 г. Завършил е Френската гимназия в София и Литературния институт „М. Горки“ в Москва.

Работил е в Съюза на българските писатели, в Централния студентски дом на културата, бил е директор на Центъра за книгата към Министерството на културата, завежда отдел „Култура“ във в. „Сега“.

Автор на 8 книги с поезия, на есета и публицистика, преводи от френски и руски. Стиховете му са превеждани на сръбски, немски, английски, френски, руски, чешки, полски, италиански и др.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.