Още от юношеството съм привикнал, че има такъв писател. Може би тъкмо на него, на Константин Величков (1855-1907), най приляга формулировката за класик: всички го знаят, но никой не го чете. То пък едни класици у нас - ще се намери да изрече някой, като ще припомни за онези, западноевропейските и руските, с достолепните им десетки томове, от които поне 5-6 „все ще се четат”. Макар да са класици. А тук нашите не са станали неотменност за духовния, пък и за обществения ни живот. И все не се четат, с малки изключения сред поетите. Защо - заради неосъзната важност ли; заради непрекъснати притеснения ли в живота ни; заради неподредени ценности ли; заради отсъствие на елит от поколения интелектуалци ли?

За мен той е

част от недостижимо трио писатели

принадлежащи към едно поколение, но много повече обвързани със сходни добродетели и родова принадлежност. Двамата други са Стоян Михайловски и Алеко Константинов. Има и още един - Иван Шишманов, когото тук изключвам само защото минава повече за учен и културен администратор.

Обединителното е и големият талант у всеки, разностранните способности - Михайловски е и философ, юрист, преподавател по френски език; Алеко е преводач и кандидат за научни занимания в правото; Величков е блестящ преводач (все още неговият Дантев „Ад” е най-добрият), великолепен художник. Учили са в чужбина право, само Величков не е завършил. Всички те са чисти и неподкупни като общественици и неподвластни на конюнктурата в творчеството си. България ги интересува не само като генератор на сюжети и уютно гнездо, а като страна, която да прилича на идеалите им. Те са родолюбци, защото не само са омаяни от красотата и миналото й, но и са строги съдници на байганьовски (според Алеко) и ориенталски (според Михайловски) нрави и бездария. Те с енциклопедичността, с патриотизма и безукорната гражданска позиция и поведение са доказателство, че Възраждането свършва не с Руско-турската война, а с кончината им.

Те са и водещи обновители на литературата ни. Прехласването по

всесилната дума „европеизация”

не е подминало и литературата ни. Там европеизаторите са четворицата от списание „Мисъл”, самообявили се чрез шумния си глашатай Пенчо Славейков. Макар плахи гласове да са назовавали като такъв и Стоян Михайловски. Истината е, че с Ботев, Вазов, Захарий Стоянов и после със споменатото трио българската словесност, дългосрочно консервирана във фолклора, започва да търси и изпълва потенциала на изкуството литература. Тя прави това в две направления.

Първо - постепенно налага в обръщение публично непроявяващите се дълбоко кодирани национални нравствени ценности. И второ - като се отърсва от родилните петна на дидактизма, наивизма, описателството и сюжетно-битовата доминация, разгръща в най-различни жанрови, тематични, смислови, стилови посоки търсенията си в пределите и в пределността на словото. И прави това много бързо и успешно, като само тук-там следва образци. Но основното преобразяване и модернизиране извършва самостоятелно, без влияние, защото истинската литература е самостоен акт. Другото се нарича подражание, плагиатство, кражба, бездарие. Та защо не и европеизация.

В представянето на Константин Величков литературната история се е солидаризирала оценъчно - стойностните му книги са три: мемоарната „В темница” (1899 г.), поетичната „Цариградски сонети” (1899 г.) и есеистично-изследователската „Писма от Рим” (1895 г.). Две от тях са писани в чужбина, което личи и от заглавията им. Той е доброволен емигрант 8 години като яростен противник на Стефан Стамболов. И стъпва на българска земя след убийството на политика. Третата, у нас писаната, се нарича „В темница”. И ако искаме да манипулираме случайностите, можем да я наречем символна за България, макар описаните събития да са станали в Османската империя през 1876 г. Но да гледаме на водещите книги на писателя по друг начин.

Първата им близост е, че са разножанрови. „В темница” е споменна книга за

преживяното в турските затвори

от автора след разгрома на Априлското въстание, неизбежно и за подготовката му. На това време са посветени ред, ред шедьоври - „Записките…” и „Под игото” (близо 15 г. след събитието), „Цената на златото” и „Калуня-каля” (100 г. след него). „В темница” има място сред тях. Най-напред заради тематиката си. Книгата представя изповедта на автора и мъките на наблюдаваните от него страдалци, съмишленици в не-участие във въстанието. Тези хора, между тях и авторът, в по-голямата си част са го подготвяли, без обаче да са го извършили. Били са не по-малко устремени към борбата от действащите въстаници, но юридически би трябвало да са невинни или с несъществена вина. Но заплащат за порива си не по-малка цена на беснеещите поробители, на диващината и ориенталството. В посланията си „В темница” се родее с шедьоврите, като тях е апологична с нравственото превъзходство на българина. Макар да е по-камерна и да не излиза извън личното преживяване, книгата въздейства и като всевалидно панорамно обобщение.

Второто общо за трите книги е близкото време на издаването, а и на написването им - пет-шест години. Някакво сгъстено творческо време, което ни отвежда и към характерната извънредна извънлитературна заетост на българския писател. Какво ли не е бил Величков, като естествено за времето на ниска образованост възпитаникът на Френския лицей в Цариград заема високи постове. В Източна Румелия е народен представител, директор (т.е. министър) на просвещението, член на Постоянната комисия (тогавашен висш управленски орган). Емигрантството му предлага по-нисши рангове - работа в екзархията ни в Цариград и учителстване в Солун. После е и народен представител, и министър на просвещението и на търговията, и дипломатически представител в Белград. В промеждутъците „падения” съставя, издава, пише, превежда от френски, италиански и руски език. Неизбежната за емиграцията битова неангажираност

разкрепостява духа му

равнопоставя го с величието на минали и отминаващи цивилизации. Удивително на пръв поглед, но разбираемо за добре образования и талантлив ценител и мислител е да преоценява с несъмнен пиетет и близост, но и с нравствена и аналитична суровост епохи, личности, съкровени символи на човешката цивилизация. Книгата му „Писма от Рим” като жанрова същност е есеистично-изследователско, в някаква степен и популяризаторско творение за съхранените във Вечния град ценности от различно епохи.

Всъщност най-вече естествено налагащата се от творбата духовна и интелектуална увереност, както и неговата поведенческа достолепност правят писателя класик, достойно извисен човек. Това следва да е истинската формула за класик. Което пък май кара ганьовско-европеизираната тълпа в литературата да го заобикаля тихомълком. И където може, да го клъвне. Особено за поезията му, която изначално се отрича. Като недостойна да има място в българската класика. Но неговите „Цариградски сонети” отричат и тази под сурдинка изричана теза. Книгата има не само историческа стойност и значение за налагането на жанра сонет в българската словесност. Но с искреността и емоционалността си, която се подхранва от носталгията, копнежа по далечното родно, екзистенциалната самотност, съчувствието към другите страдащи човешки същества, тя се родее с всяко време. Макар че някъде познавачът може да открие тромавост и други следи от изграждането на стиха.

Класик, пък и модерен се оказва Константин Величков. Защото има менящ се писателски лик, постоянен най-вече в търсенето и в отговорността към голямото Слово и с респектиращата култура на изказа. А иначе един крехък човек, съпротивляващ се с огромна воля на общественото зло. Което го прави ранна плячка - само на 52 години се запътва към небитието. Но само физически.