Тир и кола катастрофираха между Своге и Церово

Помпео: САЩ са готови да преговарят с Иран без предварителни условия

Иран плени британски танкер в Ормузкия проток

70-годишен мъж е загинал, след като е блъснат от кола на пътя Разград – Русе

САЩ свалиха ирански дрон, Техеран отрича (обзор) ВМС на САЩ използвали електронно заглушаване

Горанов за хакването на НАП: Скоро разбрах, че да направиш такава беля на практика е ненаказуема

„Боинг“ е загубил близо 5 млрд. долара заради скандала с модел „737 MAX“

Холандия частично отговорна за Сребреница

Тръмп се срещна с астронавти от „Аполо 11“, стъпили преди 50 г. на Луната

Засилен трафик на „Капитан Андреево“

Китайската космическа лаборатория „Тянгун-2“ изгоря в земната атмосфера

Двама парапланеристи пострадаха край Дупница

Доналд Тръмп за иранския дрон: Няма съмнение, свалихме го

Хакнатите данни били със събути гащи Не са били криптирани, съобщи Венцислав Караджов, шеф на Комисията за защита на личните данни

УЕФА наказа България заради расизъм

Константин Величков – незаслужено забравен класик

Още от юношеството съм привикнал, че има такъв писател. Може би тъкмо на него, на Константин Величков (1855-1907), най приляга формулировката за класик: всички го знаят, но никой не го чете. То пък едни класици у нас – ще се намери да изрече някой, като ще припомни за онези, западноевропейските и руските, с достолепните им десетки томове, от които поне 5-6 „все ще се четат”. Макар да са класици. А тук нашите не са станали неотменност за духовния, пък и за обществения ни живот. И все не се четат, с малки изключения сред поетите. Защо – заради неосъзната важност ли; заради непрекъснати притеснения ли в живота ни; заради неподредени ценности ли; заради отсъствие на елит от поколения интелектуалци ли?

За мен той е

част от недостижимо трио писатели

принадлежащи към едно поколение, но много повече обвързани със сходни добродетели и родова принадлежност. Двамата други са Стоян Михайловски и Алеко Константинов. Има и още един – Иван Шишманов, когото тук изключвам само защото минава повече за учен и културен администратор.

Обединителното е и големият талант у всеки, разностранните способности – Михайловски е и философ, юрист, преподавател по френски език; Алеко е преводач и кандидат за научни занимания в правото; Величков е блестящ преводач (все още неговият Дантев „Ад” е най-добрият), великолепен художник. Учили са в чужбина право, само Величков не е завършил. Всички те са чисти и неподкупни като общественици и неподвластни на конюнктурата в творчеството си. България ги интересува не само като генератор на сюжети и уютно гнездо, а като страна, която да прилича на идеалите им. Те са родолюбци, защото не само са омаяни от красотата и миналото й, но и са строги съдници на байганьовски (според Алеко) и ориенталски (според Михайловски) нрави и бездария. Те с енциклопедичността, с патриотизма и безукорната гражданска позиция и поведение са доказателство, че Възраждането свършва не с Руско-турската война, а с кончината им.

Те са и водещи обновители на литературата ни. Прехласването по

всесилната дума „европеизация”

не е подминало и литературата ни. Там европеизаторите са четворицата от списание „Мисъл”, самообявили се чрез шумния си глашатай Пенчо Славейков. Макар плахи гласове да са назовавали като такъв и Стоян Михайловски. Истината е, че с Ботев, Вазов, Захарий Стоянов и после със споменатото трио българската словесност, дългосрочно консервирана във фолклора, започва да търси и изпълва потенциала на изкуството литература. Тя прави това в две направления.

Първо – постепенно налага в обръщение публично непроявяващите се дълбоко кодирани национални нравствени ценности. И второ – като се отърсва от родилните петна на дидактизма, наивизма, описателството и сюжетно-битовата доминация, разгръща в най-различни жанрови, тематични, смислови, стилови посоки търсенията си в пределите и в пределността на словото. И прави това много бързо и успешно, като само тук-там следва образци. Но основното преобразяване и модернизиране извършва самостоятелно, без влияние, защото истинската литература е самостоен акт. Другото се нарича подражание, плагиатство, кражба, бездарие. Та защо не и европеизация.

В представянето на Константин Величков литературната история се е солидаризирала оценъчно – стойностните му книги са три: мемоарната „В темница” (1899 г.), поетичната „Цариградски сонети” (1899 г.) и есеистично-изследователската „Писма от Рим” (1895 г.). Две от тях са писани в чужбина, което личи и от заглавията им. Той е доброволен емигрант 8 години като яростен противник на Стефан Стамболов. И стъпва на българска земя след убийството на политика. Третата, у нас писаната, се нарича „В темница”. И ако искаме да манипулираме случайностите, можем да я наречем символна за България, макар описаните събития да са станали в Османската империя през 1876 г. Но да гледаме на водещите книги на писателя по друг начин.

Първата им близост е, че са разножанрови. „В темница” е споменна книга за

преживяното в турските затвори

от автора след разгрома на Априлското въстание, неизбежно и за подготовката му. На това време са посветени ред, ред шедьоври – „Записките…” и „Под игото” (близо 15 г. след събитието), „Цената на златото” и „Калуня-каля” (100 г. след него). „В темница” има място сред тях. Най-напред заради тематиката си. Книгата представя изповедта на автора и мъките на наблюдаваните от него страдалци, съмишленици в не-участие във въстанието. Тези хора, между тях и авторът, в по-голямата си част са го подготвяли, без обаче да са го извършили. Били са не по-малко устремени към борбата от действащите въстаници, но юридически би трябвало да са невинни или с несъществена вина. Но заплащат за порива си не по-малка цена на беснеещите поробители, на диващината и ориенталството. В посланията си „В темница” се родее с шедьоврите, като тях е апологична с нравственото превъзходство на българина. Макар да е по-камерна и да не излиза извън личното преживяване, книгата въздейства и като всевалидно панорамно обобщение.

Второто общо за трите книги е близкото време на издаването, а и на написването им – пет-шест години. Някакво сгъстено творческо време, което ни отвежда и към характерната извънредна извънлитературна заетост на българския писател. Какво ли не е бил Величков, като естествено за времето на ниска образованост възпитаникът на Френския лицей в Цариград заема високи постове. В Източна Румелия е народен представител, директор (т.е. министър) на просвещението, член на Постоянната комисия (тогавашен висш управленски орган). Емигрантството му предлага по-нисши рангове – работа в екзархията ни в Цариград и учителстване в Солун. После е и народен представител, и министър на просвещението и на търговията, и дипломатически представител в Белград. В промеждутъците „падения” съставя, издава, пише, превежда от френски, италиански и руски език. Неизбежната за емиграцията битова неангажираност

разкрепостява духа му

равнопоставя го с величието на минали и отминаващи цивилизации. Удивително на пръв поглед, но разбираемо за добре образования и талантлив ценител и мислител е да преоценява с несъмнен пиетет и близост, но и с нравствена и аналитична суровост епохи, личности, съкровени символи на човешката цивилизация. Книгата му „Писма от Рим” като жанрова същност е есеистично-изследователско, в някаква степен и популяризаторско творение за съхранените във Вечния град ценности от различно епохи.

Всъщност най-вече естествено налагащата се от творбата духовна и интелектуална увереност, както и неговата поведенческа достолепност правят писателя класик, достойно извисен човек. Това следва да е истинската формула за класик. Което пък май кара ганьовско-европеизираната тълпа в литературата да го заобикаля тихомълком. И където може, да го клъвне. Особено за поезията му, която изначално се отрича. Като недостойна да има място в българската класика. Но неговите „Цариградски сонети” отричат и тази под сурдинка изричана теза. Книгата има не само историческа стойност и значение за налагането на жанра сонет в българската словесност. Но с искреността и емоционалността си, която се подхранва от носталгията, копнежа по далечното родно, екзистенциалната самотност, съчувствието към другите страдащи човешки същества, тя се родее с всяко време. Макар че някъде познавачът може да открие тромавост и други следи от изграждането на стиха.

Класик, пък и модерен се оказва Константин Величков. Защото има менящ се писателски лик, постоянен най-вече в търсенето и в отговорността към голямото Слово и с респектиращата култура на изказа. А иначе един крехък човек, съпротивляващ се с огромна воля на общественото зло. Което го прави ранна плячка – само на 52 години се запътва към небитието. Но само физически.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.