Йозеф Банаш е най-превежданият съвременен словашки писател, драматург и дипломат, заемал е високи постове в евроатлантическата администрация, включително зам.-председател на Парламентарната асамблея на НАТО. Преди броени дни в София представи своя политическия трилър „Зона на ентусиазъм”, една от най-търсените днес книги в Европа. Във фокуса на сюжета са нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия, протестите срещу войната на САЩ във Виетнам, слабите моменти в старото ръководство на КПСС, изгряването на Горбачов, перестройката, нежната революция в ЧССР, раждането на Словашката република... Специално за „Труд” Йозеф Банаш анализира конкретни политически ситуации, процеси и парадокси.

- Г-н Банаш, защо преминахте от дипломатическата служба в писателския занаят?

- Когато напуснах дипломатическата служба и парламента на Словакия, реших, че това е най-доброто време за писане. Действително имах да кажа много неща, които напираха да излязат на бял свят. Така се родиха книгите „Идиоти в политиката”, „Зона на ентусиазъм” и други, естествено, без да знам, че ще се превърнат в бестселъри в родината ми. Иначе винаги съм се занимавал с писане. По време на социализма написах 40 телевизионни сценария и няколко пиеси.

- Романът „Зона на ентусиазъм” се фокусира върху политическата сцена, но в задкулисието. Кои са най-големите грешки в политическата матрица от времето на Александър Дубчек досега?

- Въпросът ви е квинтесенция - това е темата на всичките ми 12 книги, 9 от които са в жанра документален роман. Грешките са свързани с най-емоционалните моменти в политиката, събитията от 1968-а и 1989-а, когато режимът се смени. Но през 1989-а вече по-добре познавах Дубчек и бях мотивиран да го проумея.

- Вие сте негов биограф - кои са най-слабите му места?

- Написах документален роман за Дубчек, но знаете ли, има една особеност... България е два пъти по-голяма от Словакия. Вие сте имали славна история с царе и т.н. А ние имаме само един Дубчек. Светът зад границите ни знае само неговото име. Според мен той имаше прекалено добър характер. Истински добряк! А политиката не търпи личности като него.

- Къде в книгата ви е границата между история и фикция, автобиография и художествена измислица?

- 70% от романа са истина и 30% са художествена измислица. До голяма степен това е моята автобиография. С леки намеси.

- Какво съдържат тези 30%?

- Подобно на героя ми и аз съм бил малко в дипломацията, малко в политиката.

- Какво ви даде и ви отне политическият експеримент след нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия до „нежната революция” от 1989-а? Как се отрази на гражданите т.нар. нормализация или реставрация на авторитарния социализъм в тази страна?

- В момента у нас е модерно да се пише абсолютно негативно за социализма. Особено от страна на младите 30-годишни писатели. За мое учудване обаче романът ми се оказа сред любимите книги на словашките гимназисти. Те ми казват: „Г-н Банаш, това, което пишете за социализма, никой досега не ни го е казвал по този начин.”

- Вероятно са обективни. Но не отговорихте на въпроса ми.

- Аз съм последният, който ще защити комунистическия режим, и първият, който ще защити истината. Не съм съгласен, че се пише само негативно за това време.

- Кои са лъжите, които се тиражират за този режим?

- Например имахме прекрасна система на образование. Странно, че днес никой не си спомня това. В същото време беше много потискащо за образованите хора, че не ни се даваше шанс за пълноценно развитие. Лично на мен този режим ми пречеше.

- С какво?

- С това, че имах шефове идиоти. Нямах възможност да се развивам, въпреки че бях член на партията. Но имах приятел с връзки с полицията, който, без да е член на партията, пътуваше свободно по целия свят. Парадокс, който беше възможен по онова време.

- А цензурата?

- Цензурата научи моята генерация да търси алтернативна информация.

- Как?

- Чрез радио „Свободна Европа”, но не само. Заради близостта до границата в Братислава имахме предимството антените ни без проблем да хващат австрийска телевизия. Парадоксално, но през 1968-а, когато студентите в Прага бяха много активни, хората там не знаеха какво се случва, докато в Братислава вече знаехме... Смятам обаче, че политическата система не може да промени характера. Злодеят си е злодей при всички режими. Крадецът, мошеникът, гангстерът е един и същ във всяко историческо време.

- В романа описвате реална среща в Белия дом между съветския посланик в САЩ Добринин и американския президент Линдън Джонсън. Датата е 20 август 1968. Тогава Америка е имала изгода от съветската инвазия в Чехословакия, защото вниманието на света се отклонява от американската инвазия във Виетнам. Какви архивни материали ползвахте?

- Сцената е абсолютно автентична. Всичко е истина. Взех материалите от бившия кореспондент на Чехословашката агенция по печата във Вашингтон. Същото се отнася и за сцената с Брежнев, който отначало не е съгласен, когато руснаците се намесват в Афганистан. Подробностите са напълно автентични.

- По повод анексирането на Крим от Русия казвате: „Ако започне война, бомбите ще полетят и над нашите глави.” Бихте ли сравнили ситуациите на Крим и Косово?

- За ситуацията в Крим определено може да се направи паралел с Косово. Проблемът е, че Путин взе лесно Крим от Украйна (за радост на местните), но никой не говори за това, че Крим винаги е принадлежал на Русия. Всъщност Русия разполагаше с 23 години, за да си го върне, тъй като Украйна е независима държава от 1991-ва. Но руснаците не го направиха.

- Изненада ли е намесата на Путин в Сирия?

- Папа Бенедикт XVI беше на посещение в Сирия и похвали Асад за прекрасните условия на труд, които селяните имат там.

- Папата каза също, че трябва да се спре тази братоубийствена война.

- Това го каза сега, а аз говоря за по-рано... Вижте, САЩ имат 155 военни бази извън Америка. Руснаците имат само две - в Сирия и в Киргизстан. Дойдоха американците и казаха – Асад е диктатор, трябва да се махне. До Сирия е Саудитска Арабия, където според докладите на „Амнести интернешънъл” всеки втори ден има убит човек. А Асад не е правил това в мирно време. И аз сега питам американците: защо не казвате, че саудитските араби са диктатори? Защо не се махне кралят на Саудитска Арабия? Отговорът е лесен - защото те са приятели на Америка, а Асад е приятел на Русия. Пътувал съм много, включително във всички мюсюлмански държави. И забелязвам начина, по който другите етноси и религии възприемат християните. Нехриwстияните днес могат да си закачат миниатюрни калашници като символ на техните религии на врата. Защото... какво е кръстът? Средство за мъчение и убийство.

- Това е отношението на арабския свят към християнска Европа, към Америка или към света като цяло?

- В момента всички арабски държави имат изключително негативно отношение спрямо Америка. Да вземем например Осама бен Ладен. САЩ се възползваха от него, спонсорираха го и накрая го ликвидираха. По времето, когато СССР беше в Афганистан, Осама бен Ладен заедно с други ислямски съюзници и талибани воюваше срещу руснаците с одобрението на САЩ. Когато обаче Америка влезе в Афганистан, ситуацията се промени. А терористичните атаки във Франция и на други места днес не са никаква изненада. Защото, ако преброим всички жертви от войната в Ирак и в Афганистан, ще разберем донякъде каква е реалността. Кой е убил повече хора? Американските християни или арабските терористи? Никога не гледаме на ситуацията по този начин, но това е истината. Друга няма. И заплахата от тези нападения ще продължава, докато е актуална играта, която САЩ постоянно играят с ислямския свят.