СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

Флоренция, специално за "Труд"

Тези дни новата опера на Флоренция се оглася от българския баритон Владимир Стоянов. Това е дебютът му на тази сцена като Риголето в едноименната опера на Верди под диригентството на Зубин Мета, който го кани за първия състав на новата постановка. “Стоянов има перфектен италиански акцент, голяма музикалност, изключителни качества. Веднага се сродихме”, каза именитият маестро на пресконференцията за премиерата на спектакъла. “Гласът му е великолепен” и “Стоянов е много добре подготвен за трудната роля на Риголето”, пише местната преса. И наистина е така - българинът дебютира с нея в Анкона (2009), после я пее в Пекин (с театър “Реджо” на Парма), на открито в термите на Каракала край Рим, това лято в Мачерата... Разбира се, и в София.

Роден е в Перник, баща му е адвокат, а майка му - медицинска сестра, но той избира музиката. Утвърден Вердиев баритон, Стоянов дебютира в София като маркиз Поза от “Дон Карлос”, а в Италия - като Макбет. Следват сцените в Неапол, Ла скала, Арена ди Верона... След премиерата на 4 декември във Флоренция получи 10-минутни аплодисменти. Последното предколедно представление на “Риголето” е на 20 декември. Дни преди това баритонът даде специално интервю за “Труд”.

- След “Травиата” това е второто ви гостуване във Флоренция, г-н Стоянов - този път като Риголето от едноименната опера на Верди. Пял сте тази партия и на други места по света, с какво ви привлича?

- Риголето е максимумът за всеки баритон. След него за този глас според мен няма нищо друго. Една от най-сложните за изпълнение арии побира всичко: артистично поведение, многопластов вътрешен конфликт... Жизненият опит, част от сценичното държание, е много важен - без да си баща, не можеш да играеш баща, който губи детето си по този абсурден и драматичен начин. Двойственият живот е основното за Риголето, който успява да се трансформира според изискванията на властта, на силните, на другите, а после, вкъщи, е обикновен човек. Това трябва много добре да се покаже на публиката.

- Как дойде тази роля при вас?

- Много дълго я чаках, защото знам, че е опасно да се пее по-рано, отколкото трябва. Реших, че докато не навърша 40 г., няма да я пипна. Чисто физиологически гласът на 30 г. е построен по един начин, на 40 - по съвсем друг, изцяло завършен и зрял. Мирогледът също е различен, което е много важно, за да се извлече максималното за образа. Имал съм предложения за Риголето, но съм ги отказвал.

- Пътят ви към “Риголето” тръгва от родния Перник - кога усетихте тръпката към пеенето?

- Като дете, попаднеше ли ми играчка в ръцете, започвах да си измислям някаква песен. Вкъщи винаги се слушаше музика, майка ми е пяла и много ме поощряваше. Усетила, че в мен има нещо, което си струва да бъде доразвито. Бях в първи клас, когато в училище направиха прослушване за детския хор “Родна песен” - взеха ме и оттам тръгна всичко.

- Завършвате музикално училище, после Консерваторията - на кои преподаватели дължите вашето изграждане?

- Учителите ми бяха много важни по моя път. Зоя Видас ме взе от чина в първи клас и ме заведе в Двореца на културата в Перник. След това дойде музикалното училище, което отвори голямата врата на познанието. Всички преподаватели бяха действащи музиканти. Другата спирка бе Консерваторията. Бях в класовете на Асен Селимски и Руско Русков. В мен има частица от всеки преподавател.

- Специализирате при Никола Гюзелев в Българската академия за изкуство и култура „Борис Христов” в Рим - кои са ярките ви спомени за него?

- Срещата ми с Гюзелев е повратна точка в живота ми (гласът му затреперва от вълнение). Общуването с личност от такава величина ме накара да преразгледам натрупаните знания, опит, мироглед. Освен че беше мой професор, ние бяхме и близки хора. Това се отрази и на пеенето ми, и на изграждането ми като личност. Никола имаше невероятен личен чар и широка култура, беше ходеща енциклопедия. Съветваше ме, без да се намесва драстично в това, което правя. Никога не ми е казал нещо, без да го попитам. Щах да се радвам и да ме скастри, но не си го позволи. Имаше невероятно уважение като към равен.

Когато казваше: “Ех, деца, ако знаете какво ви чака!”, никой не си даваше сметка какво всъщност искаше да каже. Разбрах го след време. Пеенето не е само сцената, светлините и ръкоплясканията. То е месец преди премиерата да се лази в прахоляка на всеки театър. Прахът в същото време е и благороден, защото е натрупван с години. Гюзелев искаше да каже, че 95% от хората виждат само светлата част от сцената. А тя има и друга, не толкова приятна: репетиции от сутрин до вечер, понякога и след полунощ; живеене по апартаменти и хотели, свикване всеки път с новата възглавница и новото легло, което е огромен стрес за организма; отсъствие от семейството и дома с месеци. Пеенето е само малка част от живота, много често придружено от конфликти с колеги, диригенти, режисьори.

- Утвърждавате се като Вердиев баритон - какво дава тази музика на вас, певците?

- Верди обособява окончателно баритона. С него този глас става такъв, какъвто го познаваме днес - с много определен регистър, блясък и важност. Има скрито фаворизиране, явно авторът обича самите му вибрации. Те се комбинират така, че баритоновите персонажи стават много богати и драматургично изчистени.

- Италия е втората ви родина - с какво се различават оперните театри тук от другите по света?

- Клише е, но Италия е люлката на операта. Тя е родена е тук. Най-красивите театри са построени в Италия, най-големите певци са пели в тях. Музикалният въздух, който се диша, е абсолютно различен. Хората са по-традиционно настроени, за тях пеенето и човешкият глас са на първо място. Красотата на костюмите и на сцената са от изключително голямо значение. Италианците са естети, които обичат класическата хубост.

- А кой е идеалният оперен партньор?

- Трябва да прилича на мен, но и да е много различен. Да мисли като мен, но да е моят антипод. Да ме допълва, да представя това, което аз не показвам или нямам. Пеенето е алхимия.

- Кога вярвате на един диригент?

- Много често ми се случва да вярвам на диригентите, особено ако са добри. Преди бях по-подозрителен, имаше някакво упорство от моя страна да не се разкривам докрай. Напоследък като че ли съм по-отворен и моето доверие дава резултати. Обменът на енергия се вижда. Получава се хубава музика и сме по-близко до онова, което е искал да изрази авторът.

- Каква е днес ролята на операта?

- Напоследък има много бавна и трудна тенденция на отваряна на театъра, на проникване на все повече хора, които са пленени от неговата красота. Зрителите търсят операта. Залите навсякъде са препълнени. Пред гишетата все по-често се чете “продадено”. Търси се истинското изкуство, а не сурогатите му. Не може операта да се прави на улицата или пък на стадиона, както установихме. Театърът е мястото, където който има нужда, влиза, става съпричастен към случващото се там и после си отива. Всички други опити, чисто комерсиални, да се разшири аудиторията, отдалечават от изкуството в чистия му вид.

- Как един певец може да издържи на конкуренцията и напрежението?

- Трябва много да обичаш това, което правиш, и да го вършиш постоянно. Ако нещо те преследва, занимавай се с него всеки ден. Животът не е създаден от високи пикове и големи спадове. Не може да се живее само в еуфория или само в депресия. Между тях е необходим баланс. Хубаво е да се поставят по-далечни цели, които неотклонно да се преследват.

- Накъде ви водят те?

- Необходимо е да се знаят, за да има яснота какво ще се случи след година-две. Човек се настройва кога, къде и какво ще пее. Вътрешната нагласа логично води към настройка на гласа. Търся възможност в момента за любимата ми “Симон Боканегра” от Верди. Героят ми е влязъл в главата, не знам защо, като някаква фиксидея. Сигурно му е дошло времето. Очаква ме предимно Верди. Още в първите дни на 2016-а започвам репетиции на “Отело” в Антверпен. Яго е един от най-големите злодеи в оперната литература, който на мен ми допада. След това ще се посветя на Макбет в Южна Америка. После ще сменя малко репертоара и ще се потопя в “Дама пика” на Чайковски в националната опера в Амстердам. Ще пея Елецки - роля, която съм играл в Метрополитън. Всички в екипа освен мен са руснаци. Говоря руски, с удоволствие пея на този език. Това е една голяма култура, която с нищо не отстъпва на западната.