Борисов ще участва в заседанието на Европейския съвет на 20 и 21 юни в Брюксел

Никола Саркози ще бъде съден за корупция

Липсват обтривки от ръцете на обвинения в стрелба след пиянски скандал военен следовател Според прокуратурата следователят Калоян Узунов и военният поркурор Спас Илиев са били много пияни, но не са им взети и алкохолни проби

4 години затвор за мъж, пребил непълнолетния си брат Инцидентът станал заради пари от продажба на мед

Екатерина Захариева: Ще бъде историческа грешка, ако Северна Македония и Албания не започнат заедно преговорите за присъединяване към ЕС

Йорданка Фандъкова днес провери работата по ремонта на ул. „Каменоделска“

Отслужиха заупокойна молитва за бедствието преди 5 години ЕИБ одобри проект за интегриране при извънредни ситуации и кризи

Министър Емил Караниколов: Офертата за Ф-16 се разглежда от експертните групи по министерства, най-вероятно ще я коментираме публично в петък

УЕФА връща Люпко у дома

Газов котлон опожари каравана

Кметът на Банско пръв започна препис на „История Славянобългарска“

Прокуратурата в Силистра разследва инцидента с изчезналото в Дунав момче

Марияна Николова обсъди с посланика на Индия у нас Пуджа Капур развитието на българо-индийските отношения

89% от уязвимите приложения в смартфона могат да бъдат използвани с помощта на злонамерен софтуер

Изпълнителният директор на НЕК подаде оставка

Испанският писател Маркос Хиралт Торенте: Европа страда от лицемерието си – демокрацията е пълна лъжа

Маркос Хиралт Торенте (1968) е роден в Мадрид в семейство на хора на изкуството (баща му е известен художник, а дядо му е писател). Литературният му дебют е през 1995 г. със сборника разкази „Разбери ме”. 4 години по-късно той е сред най-обещаващите испански писатели, особено след написването получаването на наградите „Хералде”, „Фурест и Рока” и „Рибера дел Дуеро“. Сборниците му с разкази са не по-малко известни от романите му и особено романът „Време за живот” (2010), за който Торенте печели престижната Национална награда за литература в Испания (2011) италианската „Стрега“ (2014). „Време за живот” е преведен на различни европейски езици, включително вече и на български (изд. „Персей”). Именно този роман е причина за първото гостуване на Маркос Торенте в България като специален гост на международния панаир на книгата в НДК, както и повод за това интервю.

– Г-н Торенте, първата Ви книга, преведена и публикувана на български, е много интимна – разкривате подробности от живота и смъртта на баща си, който е и повод за написването на романа. Кой беше най-трудният момент?

– Смъртта. Това е реалният повод да пиша. Всъщност, аз започнах да го нося в сърцето ми, едва след като той почина. Това е нещо, за което си даваш сметка едва когато започне траурът. Никак не беше лесно. След като баща ми почина, един изкуствовед ми каза две неща: „Баща ти сега живее в теб” и „Ще ти отнеме една година да се съвземеш”. Оказа се, че твърденията му бяха верни. Написах тази книга поради две причини. Преди всичко, това е добра история, която си струва да бъде разказана. И второ, това беше начинът да съхраня баща ми жив.

– В „Домът на Бернарда Алба” от Лорка траурът трае 9 години. Разбира се, тази пиеса представя най-консервативните и стари традиции на Испания. Въпросът ми е има ли разлика между мъжкия и женския траур в родината Ви?

– Да. Освен това има разлика между личния траур (колко време на човек му е нужно да се възстанови) и публичния траур. Но за мен това е относително. Защото когато родителят почине, ти никога не можеш да се възстановиш. Аз все още си мисля за баща ми всеки ден. От друга страна, тук имаме обществен траур, който особено при жените навремето е бил принудителен и пуритантски. Целта е била да се гарантира, че жената няма да роди други деца, освен тези, които има от покойния си съпруг. Смъртта на баща ми беше предизвестена. Още в началото знаех, че ще бъде много мъчително. Но бях решил, че ще се справя. Не стана точно така. Когато той умря, на мен ми отне цяла година да се възстановя. Когато успях да дойда на себе си, аз реших да довърша книгата, която вече пишех. Роман. Но вече бях друг човек. Изцяло променен.

– Това означава ли, че днес Вие можете да разделите творчеството си на две: преди и след тази смърт?

– Абсолютно. Особено, що се отнася до литературния ми живот. Мисля, че опознаването на смъртта дава възможност да вникнеш в най-същественото.

– Романът Ви е обрасъл с интертекстуалност – често цитирате Амос Оз, Патрик Модиано и други писатели, фиксирани в живота и в смъртта. Пропуснал сте само „Дневник на скръбта” от Ролан Барт (книгата, която той пише след смъртта на майка си). Случайно ли е това?

– Прекрасна книга, която прочетох след като написах моя роман. Това е книга, която толкова ми харесва, че искрено съжалявам, че я прочетох, след като свърших. Защото с удоволствие бих включил цитати от Барт в моята книга.

– Представяте ли си Вашия роман като монодрама в театъра?

– Да! Още повече, че точно сега в Аржентина и Латинска Америка е особено модерно течението на „свидетелския” театър, който се изразява с монодрами. Театър, в който участват не актьори, а само любители.

– До каква степен войната и конфликтите са инспирация за Вас?

– Интересуват ме много като писател.

– Гражданската война в Испания или днешният тероризъм?

– Гражданската война ми е доста уморителна. По душа аз съм републиканец. Тоест аз съм на страната на онези, които загубиха войната. Но напоследък в испанската литература се наблюдава злоупотребяване с тази тема, пише се по много манихейски начин. Смятам, че войната днес е ясна за всички. По-интересно е да се изследва упадъка на франкизма, а също и да се повдигне въпросът: защо обществото и политиците решиха да си затворят очите пред престъпленията на франкизма. Смятам, че всички страдаме от това лицемерие.

– Например?

– В Испания имаше гражданска война и участниците от едната страна на барикадата са погребани в гробища, обаче другите са погребани в общи гробове. Тук семействата на политически репресираните и убити от войските на Франко помолиха да им бъдат върнати телата на техните покойници. Само че правителството отказва да удовлетвори искането им. Разбира се, бидейки писател и испанец, аз бих предпочел да пиша за смъртта на онези, които са погребани в общи гробове.

– Чували ли сте за Димитър Димов? Българският класик, написал през 1945-а романа „Осъдени души”, чието действие се развива по време на гражданската война в Испания.

– Да, да. Известно ми е.

– Говорите за лицемерие в Испания. Кои са формите на лицемерие в Европа?

– Демокрацията е тотална лъжа. От нас се иска да вярваме, че единствената възможна демокрация е такава, каквато ние живеем в момента. Но според мен е очевидно, че това е една много примитивна и първична форма на демокрация. От нас се иска да вярваме, че правителствата управляват от името и в интереса на хората, които са ги избрали. Докато те законодателстват в полза на големите финансови корпорации и финансови компании. Разбира се, същото е и в САЩ. В Брюксел има толкова лобита, колкото и във Вашингтон. Всички те правят всичко възможно да манипулират, променяйки вота на депутатите, така че да законодателстват в тяхна полза.

– Коя е най-голямата грешка на Европа?

Много са. Например това, което направиха с образованието и медицината.

– След какъв вид грешки се стигна до бомбените атентати в Париж, Лондон, Мадрид?

Смятам, че раните, които остави колониализмът, можеха да зараснат малко по-добре. Атентатите са логичен отговор на арабския свят към грешките на Европа.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.