СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

Флоренция, специално за Труд

Необичайната изложба “Божествена красота. Между Ван Гог, Шагал и Фонтана” (до 24 януари) в палацо “Строци” във Флоренция навлиза в отношенията между изкуството и религията от средата на XIX до средата на XX век чрез повече от 100 картини на италиански и чуждестранни художници, дошли от различни национални музеи и частни колекции. Темата й е толкова предизвикателна, че неотдавна породи скандал заради решението на местен училищен директор да спре планирано посещение на третокласници. Мотивът? “Да не се дразнят невярващите деца и особено техните родители.”

Модерното религиозно изкуство започва от 50-те години на XIX век и стига до свещената 1950 г. В началото на този период новите артистични изяви са окуражавани от църквата на папа Пий IX. Експозицията подчертава, че независимо от известни спорове изкуството не е било обект на голяма цензура. Напротив, всеки артист изпитва необходимост да се допитва по някакъв начин, дори и конфликтно, до религията. От своя страна тя също има нужда да признае на изкуството начина, по който то я изразява, макар и понякога надхвърляйки границите на светостта, набожността, духовността.

“Божествена красота” набляга на многобрйните, паралелно съществуващи интерпретации: натуралистично и разказвателно в края на XIX век, символистично, абстрактно и футуристично от началото на ХХ. Във встъпителната секция

“От салона към олтара”

посетителя посрещат картини с високо качество. Изтъкната е повратната точка от 60-те години на XIX век, когато самите артисти се колебаят за религиозния сюжет, показват еклектизъм на стилове и различни подходи към него. Между 1848 и 1870 г. олтарната картина е все още формален експеримент. Една от най-интересните лаборатории е Тоскана, където църквите побират произведения на най-актуални автори. Папа Пий IX (1846-1878) се ангажира активно, за да може религиозната живопис да стане натуралистична и разказвателна като модните тогава исторически изображения. По негова воля през 1869-а във Ватикана се ражда Галерията на съвременните светци и богослужители, разширена от наследника му папа Лъв XIII (1878-1903). Той се надява на популярното въздействие на изкуството и върху най-обикновените вярващи. Картините илюстрират именно тези намерения. Обект на спор става “Бичуването на Христос” (1880) на французина Уилям Бугеро, в който естетизмът преобладава над аскетичния и драматичен канон, използван обикновено за този сюжет.

В началото на ХХ век наред с изострената антиклерикална пропагадна и стремеж за независимост от римската църква в цяла Европа се оформя тенденцията свещените писания и фигури на християнството да придобият модерни символични и морални стойности. В раздела

“Мистичната роза”

образът на Мадоната заема особено място. Забелязва се желание за съвпадение на човешко и божествено, изразено в нежността на майчинството на Мария. Някои артисти създават новаторски като стил и иконография картини в синхрон с най-новите европейски арт течения. При едни хуманността и светостта на Мария са повод за вдъхновение, при други изразността често е смела и фантазна. Личният прочит на протестанта Едвард Мунк, неговият съмнителен мистицизъм и фройдистка сексуалност превръщат “Мадона” и “Мадона II” в едни от най-провокиращите и обекти на скандал картини.

Червената нишка в експозицията е “Животът на Христос”, който следва Евангелския разказ. Тук между художниците вече има повече контрасти, отколкото обща съпричастност. Тяхната идеологическа принадлежност се отразява на стила им. Към всяка подтема е подходено хронологично. Започва се с “Извествието към Мария”. Едни, като Виторио Коркос с “Благовещение”, предпочитат символизма на природата. Той е изявен най-вече в изключителния “Ангел на Благовещението” на Глин Уорън Филпот, докато Морис Дени се вдъхновява за своята “Благовещение във Фиезоле” от Фра Беато Анджелико и предлага христиански модел, съчетан с артистична независимост и традиционна иконография. В секцията “Раждането и детството на Христос” Светото семейство е изразено в широк диапазон - от символизма до аеродинамичните футуристични форми в “Светото семейство” на Филия (Луиджи Коломбо). В

“Чудеса и притчи”

Драматичният живот на Христос пък е съпоставен с трагични събития и бурни културни еволюции от началото на ХХ век, в чийто център е човекът едновременно със своите сигурност и неустойчивост. Теракотната скулптура “Христос, който ходи по водата” на Леонардо Бистолфи предизвиква спорове и дискусии на Биеналето във Венеция през 1899-а заради интерпретацията на сюжета за блудния син.

Сцените от “Страстта. Пътят към кръста” най-много привличат артистите. Джовани Костети “облича” модерно сюжета във “Влизането на Христос в Йерусалим”, пренасяйки го в околностите на Флоренция. Спирките по Пътя към кръста също минават през символизма до абстракционизма на Лучо Фонтана (”Пътят към кръста” - спирки II, III, XIII). Разрушителната интерпретация на Ото Дикс в “Христос и Вероника” изразява несъгласие с модерните зверства, чиято метафора е болезнената притча на Христос.

“Разпятието” и “Свалянето на разпнатия Христос от кръста” са най-предпочитани от художниците в ХХ век поради близостта им до състоянието на модерния човек най-вече в следвоенните години. Сюжетите са податливи на метафорични тълкувания от авангардните течения - експресионисти, кубисти и футуристи. Комунистът Ренато Гутузо (”Разпятие Христово”) набляга на срама от зверствата на нацизма.

“Бялото разпятие”

- един от върховете на евреина Марк Шагал, за пръв път на показ в Италия, има особена история и не случайно е любимата картина на папа Франциск, който при гостуването си във Флоренция не пропусна да я види. Нарисувана е в знак на протест веднага след т.нар. Кристалната нощ на 9 срещу 10 ноември 1938 г., когато в Германия е извършен погром над евреите, изпочупени са стъкла на магазини, разрушени са синагоги. Христос е мъченик и символ на своя народ, покрит с талит, молитвения шал на евреите. Заобикалящите го обикновено ангели са заменени с трима възрастни мъже и жена в традиционни облекла. Покорява контрастът между мълчаливото разпятие и разтърсения и потресен наоколо свят. У младия Пикасо (”Разпнатият Христос”) обаче надеждата за междурелигиозен диалог надделява над драмата.

Секцията “Пиета”

е представена в единствената картина с Христос на Ван Гог - “Пиета” (по Дьолакроа) независимо от дълбоката религиозност на художника. Централна фигура е Дева Мария, чиито селски ръце издават тежък труд. Лицето на мъченика Христос с къса брада и червени коси има чертите на самия Ван Гог, малко след като си отрязва ухото и отива в психиатрична клиника. Хроматичната гама е сведена до синьо, жълто и сиво. А Възкресение Христово, независимо че е възлов момент, който отличава християнството от другите религии, не е сред често предпочитаните сюжети, вдъхновявали артистите в разглеждания период.

През целия XIX век кардинали и папи са рисувани с намерението да се подчертаят пищността и властта на църквата, докато през XX век същите фигури придобиват друга окраска. В мраморния бюст на Адолфо Вилд “Свети Франциск” фигурата на светеца, провъзгласен през 1939 г. за покровител на Италия, е подчинена на тогавашната фашистка пропаганда. “Зеленото наметало” на Анри Матис пък напомня за богослужебна одежда на епископа, водещ литургията.

Изложбата логично

приключва с “Молитвата”

- финал на всеки църковен ритуал. Тя отмерва дните, придава на молещия се домашна интимност и лична вяра. Тук покорява известният “Ангел господен” на атеиста Жан-Франсоа Миле – универсален пример на духовност, свързана с чувство към природата и човешкия труд. Прости, но едновременно тържествени жестове на две селски фигури - мъжка и женска - насред полето, оставили за момент работата, сплели ръце за молитвата “Аве Мария”, приканени от звъна на камбанарията в далечината. Очарованието на тази картина е в моралното послание, поверено на двамата погълнати в мислите си герои, едновременно смирени и монументални. Молитвата на бащата в “Молещият се старец” на Едвард Мунк, ситуирана в северния, нагнетен от силна болка климат, е съпоставена със средиземноморското, но не по-малко драматично изображение в “Молитвата на слепеца” на слепеца на Лоренцо Виани.

Изкуството и религията се приближават едновременно с гняв, очарование и уважение. Те търсят универсални символи и послания, уловили съвременността на момента. Диалогът между изкуството и църквата се води сред умора, недоразумения и различия, но противно на общото предубеждение никога не е прекъсван. Тази изложба е доказателство за необходимостта на всеки артист, дори и на свързалия името си с авангарда от началото на ХХ век, да се съизмери с вярата.

##########