Президентът Радев: България и Грузия трябва да използват стратегическото си положение на двата бряга на Черно море

София има дефицит на нови апартаменти

Извинение за фалшиви картини в галерия „Структура” Организаторите и собственикът на творбите били подведени

Животновъдите ще получат 26,3 млн. лева de minimis

Разследват опит за палеж на барака, ползвана за фитнес

МВнР: Няма данни да е имало българи на самолета, попаднал в силна турбуленция

Апелативният съд в Търново с позиция за намалена присъда за убийство в Бяла Апелативната прокуратура в старата столица внася протест за промененото наказание от 20 на 3 години затвор

Щрахе няма да става евродепутат Планира да се завърне в политиката

ББР създава уеб платформа за финансиране на проекти 11 банки за развитие ще си сътрудничат

Показаха новия европейски изтребител на авиошоуто в Бурже (ВИДЕО)

Дете издъхна по време на игра в Стражица 8-годишното момче е починало от задушаване, след като си глътнало езика

Вижте верните отгори от днешната матура по БЕЛ

Заев се отказа от предсрочни избори Но ще прави ремонт на правителството

Иран се закани да превиши разрешения лимит на запаси от обогатен уран

Президентът удостои посланика на Германия с орден „Стара планина“ първа степен

Божествена красота: От Ван Гог до Шагал в двореца „Строци“

СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

Флоренция, специално за Труд

Необичайната изложба “Божествена красота. Между Ван Гог, Шагал и Фонтана” (до 24 януари) в палацо “Строци” във Флоренция навлиза в отношенията между изкуството и религията от средата на XIX до средата на XX век чрез повече от 100 картини на италиански и чуждестранни художници, дошли от различни национални музеи и частни колекции. Темата й е толкова предизвикателна, че неотдавна породи скандал заради решението на местен училищен директор да спре планирано посещение на третокласници. Мотивът? “Да не се дразнят невярващите деца и особено техните родители.”

Модерното религиозно изкуство започва от 50-те години на XIX век и стига до свещената 1950 г. В началото на този период новите артистични изяви са окуражавани от църквата на папа Пий IX. Експозицията подчертава, че независимо от известни спорове изкуството не е било обект на голяма цензура. Напротив, всеки артист изпитва необходимост да се допитва по някакъв начин, дори и конфликтно, до религията. От своя страна тя също има нужда да признае на изкуството начина, по който то я изразява, макар и понякога надхвърляйки границите на светостта, набожността, духовността.

“Божествена красота” набляга на многобрйните, паралелно съществуващи интерпретации: натуралистично и разказвателно в края на XIX век, символистично, абстрактно и футуристично от началото на ХХ. Във встъпителната секция

“От салона към олтара”

посетителя посрещат картини с високо качество. Изтъкната е повратната точка от 60-те години на XIX век, когато самите артисти се колебаят за религиозния сюжет, показват еклектизъм на стилове и различни подходи към него. Между 1848 и 1870 г. олтарната картина е все още формален експеримент. Една от най-интересните лаборатории е Тоскана, където църквите побират произведения на най-актуални автори. Папа Пий IX (1846-1878) се ангажира активно, за да може религиозната живопис да стане натуралистична и разказвателна като модните тогава исторически изображения. По негова воля през 1869-а във Ватикана се ражда Галерията на съвременните светци и богослужители, разширена от наследника му папа Лъв XIII (1878-1903). Той се надява на популярното въздействие на изкуството и върху най-обикновените вярващи. Картините илюстрират именно тези намерения. Обект на спор става “Бичуването на Христос” (1880) на французина Уилям Бугеро, в който естетизмът преобладава над аскетичния и драматичен канон, използван обикновено за този сюжет.

В началото на ХХ век наред с изострената антиклерикална пропагадна и стремеж за независимост от римската църква в цяла Европа се оформя тенденцията свещените писания и фигури на християнството да придобият модерни символични и морални стойности. В раздела

“Мистичната роза”

образът на Мадоната заема особено място. Забелязва се желание за съвпадение на човешко и божествено, изразено в нежността на майчинството на Мария. Някои артисти създават новаторски като стил и иконография картини в синхрон с най-новите европейски арт течения. При едни хуманността и светостта на Мария са повод за вдъхновение, при други изразността често е смела и фантазна. Личният прочит на протестанта Едвард Мунк, неговият съмнителен мистицизъм и фройдистка сексуалност превръщат “Мадона” и “Мадона II” в едни от най-провокиращите и обекти на скандал картини.

Червената нишка в експозицията е “Животът на Христос”, който следва Евангелския разказ. Тук между художниците вече има повече контрасти, отколкото обща съпричастност. Тяхната идеологическа принадлежност се отразява на стила им. Към всяка подтема е подходено хронологично. Започва се с “Извествието към Мария”. Едни, като Виторио Коркос с “Благовещение”, предпочитат символизма на природата. Той е изявен най-вече в изключителния “Ангел на Благовещението” на Глин Уорън Филпот, докато Морис Дени се вдъхновява за своята “Благовещение във Фиезоле” от Фра Беато Анджелико и предлага христиански модел, съчетан с артистична независимост и традиционна иконография. В секцията “Раждането и детството на Христос” Светото семейство е изразено в широк диапазон – от символизма до аеродинамичните футуристични форми в “Светото семейство” на Филия (Луиджи Коломбо). В

“Чудеса и притчи”

Драматичният живот на Христос пък е съпоставен с трагични събития и бурни културни еволюции от началото на ХХ век, в чийто център е човекът едновременно със своите сигурност и неустойчивост. Теракотната скулптура “Христос, който ходи по водата” на Леонардо Бистолфи предизвиква спорове и дискусии на Биеналето във Венеция през 1899-а заради интерпретацията на сюжета за блудния син.

Сцените от “Страстта. Пътят към кръста” най-много привличат артистите. Джовани Костети “облича” модерно сюжета във “Влизането на Христос в Йерусалим”, пренасяйки го в околностите на Флоренция. Спирките по Пътя към кръста също минават през символизма до абстракционизма на Лучо Фонтана (”Пътят към кръста” – спирки II, III, XIII). Разрушителната интерпретация на Ото Дикс в “Христос и Вероника” изразява несъгласие с модерните зверства, чиято метафора е болезнената притча на Христос.

“Разпятието” и “Свалянето на разпнатия Христос от кръста” са най-предпочитани от художниците в ХХ век поради близостта им до състоянието на модерния човек най-вече в следвоенните години. Сюжетите са податливи на метафорични тълкувания от авангардните течения – експресионисти, кубисти и футуристи. Комунистът Ренато Гутузо (”Разпятие Христово”) набляга на срама от зверствата на нацизма.

“Бялото разпятие”

– един от върховете на евреина Марк Шагал, за пръв път на показ в Италия, има особена история и не случайно е любимата картина на папа Франциск, който при гостуването си във Флоренция не пропусна да я види. Нарисувана е в знак на протест веднага след т.нар. Кристалната нощ на 9 срещу 10 ноември 1938 г., когато в Германия е извършен погром над евреите, изпочупени са стъкла на магазини, разрушени са синагоги. Христос е мъченик и символ на своя народ, покрит с талит, молитвения шал на евреите. Заобикалящите го обикновено ангели са заменени с трима възрастни мъже и жена в традиционни облекла. Покорява контрастът между мълчаливото разпятие и разтърсения и потресен наоколо свят. У младия Пикасо (”Разпнатият Христос”) обаче надеждата за междурелигиозен диалог надделява над драмата.

Секцията “Пиета”

е представена в единствената картина с Христос на Ван Гог – “Пиета” (по Дьолакроа) независимо от дълбоката религиозност на художника. Централна фигура е Дева Мария, чиито селски ръце издават тежък труд. Лицето на мъченика Христос с къса брада и червени коси има чертите на самия Ван Гог, малко след като си отрязва ухото и отива в психиатрична клиника. Хроматичната гама е сведена до синьо, жълто и сиво. А Възкресение Христово, независимо че е възлов момент, който отличава християнството от другите религии, не е сред често предпочитаните сюжети, вдъхновявали артистите в разглеждания период.

През целия XIX век кардинали и папи са рисувани с намерението да се подчертаят пищността и властта на църквата, докато през XX век същите фигури придобиват друга окраска. В мраморния бюст на Адолфо Вилд “Свети Франциск” фигурата на светеца, провъзгласен през 1939 г. за покровител на Италия, е подчинена на тогавашната фашистка пропаганда. “Зеленото наметало” на Анри Матис пък напомня за богослужебна одежда на епископа, водещ литургията.

Изложбата логично

приключва с “Молитвата”

– финал на всеки църковен ритуал. Тя отмерва дните, придава на молещия се домашна интимност и лична вяра. Тук покорява известният “Ангел господен” на атеиста Жан-Франсоа Миле – универсален пример на духовност, свързана с чувство към природата и човешкия труд. Прости, но едновременно тържествени жестове на две селски фигури – мъжка и женска – насред полето, оставили за момент работата, сплели ръце за молитвата “Аве Мария”, приканени от звъна на камбанарията в далечината. Очарованието на тази картина е в моралното послание, поверено на двамата погълнати в мислите си герои, едновременно смирени и монументални. Молитвата на бащата в “Молещият се старец” на Едвард Мунк, ситуирана в северния, нагнетен от силна болка климат, е съпоставена със средиземноморското, но не по-малко драматично изображение в “Молитвата на слепеца” на слепеца на Лоренцо Виани.

Изкуството и религията се приближават едновременно с гняв, очарование и уважение. Те търсят универсални символи и послания, уловили съвременността на момента. Диалогът между изкуството и църквата се води сред умора, недоразумения и различия, но противно на общото предубеждение никога не е прекъсван. Тази изложба е доказателство за необходимостта на всеки артист, дори и на свързалия името си с авангарда от началото на ХХ век, да се съизмери с вярата.

##########

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.