- Двайсет години след мача на "Парк де Пренс" французите се сетиха за вас - вземат ви интервюта, слагат ви на корици на списания - на какво се дължи?

- И аз се чудя. Явно не са ме забравили. Идват тук при мен във Велико Търново, снимат ме. Знаете, че аз интервюта не обичам да давам. Още повече, когато излизат глупости след това.

- Какво имате предвид?

- Дойдоха едни журналисти, разпитваха ме, а после излиза с големи букви, че съм карал танк. Е, това ли е най-важното, което съм казал?

- Каква е историята с танка?

- Знаете, че обичам бързите коли и машините. В един период ми се удаде възможност и купих един танк. Карал съм го по поляната два-три пъти и го махнах. Това е.

- Как живеете сега?

- Кротко, далеч от София и шумотевицата. Продадох бензиностанциите, защото видях, че това не е моето призвание. Сега се занимавам с други неща и с футбол във Велико Търново. Избягвам медиите. Когато е трябвало, съм бил по първите страници и по екраните. Искам по-спокоен живот, отдаден на фамилията.

- И повече време за хоби?

- Хобита имам много. Обичам екстремните преживявания. Имам моторни шейни, джетове, лодки, АТВ. Обичам да карам, и дойде ли събота и неделя хващам нанякъде. Ходя на риба и на лов с приятели. Така си почивам най-добре. Природата ме разтоварва и ме зарежда с енергия.

- Вярно ли е, че като футболист сте имали осем коли?

- Повече. Ще ви разкажа един случай. След като приключих с футбола, ми се наложи да си вадя виза за Щатите. За първи път влязох в американското посолство. Попълних си формуляра, а на въпроса колко коли имам, аз пиша, пиша, пиша - не ми стига мястото. Подавам документа на гишето, а мъжът срещу мен ми казва: г-н Иванов, виза ще ви дадем. Но има неточности в декларацията. Питам - какво съм сбъркал? Колите, отговаря ми той. Имате много повече...

- Сега футболна България празнува 20-ата годишнина от победата на "Парк де Пренс". Това ли ви е най-хубавият спомен?

- Най-хубавият е мачът срещу Русия, в който вкарах победния гол и се класирахме за втори пореден път на световно. Иначе и двата мача са много сладки за нас. На "Парк де Пренс" играхме страшно силно. Аз бях убеден до последната минута, че ще победим. Интуиция имах, усещах, че нещо ще стане и ще се класираме.

- Откъде този оптимизъм?

- Бяхме си решили всички в отбора, че ще правим нещо. Приказвахме си, бяхме убедени. Като цяло беше интересно. Имаше интрига, импулс. Любо и Емо влязоха във Франция нелегално през границата. Никой не ни е поставял ултиматум да победим. Ние сами го поискахме. И до последната минута вярвахме. Ако не си вярвал, няма как да извадиш топката от онзи край на игрището, да я прехвърлиш през целия терен, за да стигне до Костадинов за гола. Това показва, че никой не се беше отказал. Ако си мислиш, че нещата са приключили, ще играеш ли така? По-скоро ще ритнеш топката ей така като французите...

- Малцина знаят, че вашата кариера можеше да ви отведе във Франция.

- Ако помните този голям треньор Ги Ру - той ме искаше в "Оксер". Отидох, тренирах, харесаха ме, но мениджърите не се разбраха за сделката.

- В Швейцария обаче сте имали проблеми с друг треньор, френскоговорещ - Жилбер Грес.

- Президентът на "Ксамакс" ме купи, без да го информира. Дойде при мен и подписахме. Отивам аз на първата тренировка, а Грес ме пита - ти какъв си. Аз съм новият футболист, отговарям. И оттогава се получиха търкания, защото бях галеното дете на президента. Треньорът например не разрешаваше да се ходи на тренировка с кабрио. Пък аз ходех. Иначе спортно-технически проблеми не съм имал. Още един интересен случай ще ви споделя. Имаме домакински мач. Съобщават състава, аз обикновено не слушам, защото треньорът говори немски или френски. Свършва той, аз почвам да се обличам за мача. До мен един играч ми вика - ти няма да играеш. Аз поглеждам на дъската - я, наистина ми няма името. Качвам се горе в кафето да гледам мача. Сядам си, вземам си кафе, паля цигара. Минава президентът, поглежда часовника и ми вика - айде бе, какво правим, няма ли да играем? Ще играем, ама аз няма. Той поклати глава. И на 15-ата минута влязох. Тогава бихме с 2:1 и аз вкарах втория гол. Публиката много ми се радваше.

- Най-хубавият ви гол?

- Срещу Русия. Аз съм защитник с много голове. И срещу най-силния отбор на Уелс имам много красив гол, макар че там първите 10 минути бяхме опълченците на Шипка. И срещу "Левски" за 5:0 открих резултата, после Стоичков добави 4, ама спряхме да играем, а можехме да бием с много. Какви истински дербита ставаха тогава, с пълни стадиони! И първия си гол в националния няма да забравя. Играем приятелски мач с ГДР. Аз влязох в 60-ата минута и вкарах. Почнах да се радвам, обръщам се - около мен няма никой. Гледам другите, а те ми викат - чакай бе, момче, какво се радваш, сега започваш!

- Споменахте, че сте пушили. Това може би дава хляб на интерпретациите, че България е имала проблеми с дисциплината в САЩ '94.

- Че не сме били дисциплинирани, със сигурност е така. Но проблеми не сме имали. Бяхме професионалисти - знаехме какво, кога и как да правим. От една цигара и от една бира няма да ти стане нищо. Но се отпускаш, релаксираш, чувстваш се човек. С изключение на първия и последния ни мач на световното срещу Нигерия и Швеция никой друг отбор не ни надигра.

- Обиждаше ли ви, че ви наричаха Вълка?

- Не. Така са го измислили. Нали знаете защо на вълка му е дебел вратът? Защото си върши работата сам.

- Съжалявате ли, че съдбата ви размина с мач срещу Марадона?

- За нас сигурно беше по-добре, че го наказаха. Аз за много малко неща съжалявам. Едното е, че не стана трансферът ми в "Барселона", когато Куман се контузи, но президентът на "Бетис" не ме пусна. По това време вързахме един бас с Ицо, че ще им вкарам на "Ноу Камп". Паднахме с 2:4, но аз вкарах два гола на Субисарета. А с Марадона се срещнах по друг начин...

- Как?

- Когато "Севиля" го купи, ходих да го гледам на тренировка. Сложих шапка с козирка и очила да не ме познаят, защото с "Бетис" двата клуба са като "Левски" и ЦСКА. Един път Ицо беше наказан, защото настъпи някакъв съдия. Дойде в Севиля и нали е приятел с Марадона - ходихме да вечеряме в неговата къща. Невероятно! Колоритен, но и човечен. И голям майтапчия.

- Ще има ли скоро такива срещи българският футбол?

- Няма да е скоро. Искаме от Любо Пенев да направи от нищо нещо, ама няма с какво. Без мая хляб не става. Пак добре, че стабилизира нещата и тръгнахме нагоре. Гледам днешните играчи и ми става тъжно. Нито могат да ядат, нито да пият, нито третото. Камо ли да играят футбол. Звучи простовато, но е вярно. Докато не започнем да създаваме истински футболисти, така ще бъде.