В парламента шум се вдига, лъскат саби, щитове...

Охраната на външните граници на ЕС трябва да бъде общоевропейско задължение

На 18 февруари 2016 г. с пълно единодушие от 156 гласа „за“ депутатите гласуваха на първо четене промяната в закона за отбраната. По този начин се дава възможност на армията да участва пряко в охраната на държавната граница. Направените изменения са по инициатива на Министерския съвет и лично на премиера Борисов. Парадоксалното в случая е, че например през септември 2015 г. пак премиерът заяви, че не се налага изпращане на армейски части на българо-турската граница. Подобна непоследователност едва ли е пример за наличието на осмислена и трайна държавна миграционна политика, съобразена с националните ни интереси.

След приетото парламентарно решение в обществото ни сякаш започна да се разнася въздишка на облекчение - най-сетне и ние ще бъдем защитени. Залети от предложения, контрапредложения и предупреждения от Меркел или Вишеградската четворка, някак прибързано и без сериозни дебати решихме, че когато атовете се ритат, е добре магаретата да не страдат, поради което заявихме, че нашата сигурност е наше дело. Така вместо да търсим трайно елиминиране на миграционните заплахи, което може да се постигне само с едно общоевропейско решение, надянахме розови очила, които ни пречат да забелязваме нарастващата опасност. А тя с всеки изминал ден се приближава до границите ни.

На пръв поглед звучи логично първоначалният ефект сред мигрантите от шумното дрънкане и лъскане на оръжие на границата да е възпиращ. Но не трябва да се забравя, че част от преселващите се идват от региони, където доскоро или в момента се водят реални бойни действия и хвърчат не само гранити и самолети, но и глави. Други бягат от глад, а това е лош съветник. Ако пък приемем, че сред мигрантите има и джихадисти, то тяхното отношение към евентуален граничен сблъсък може да бъде съвсем друго. Затова преди да се изпрати армията, редно би било при опазването на родната територия да се приложи система за известяване и оперативен контрол в реално време при наличие на нелегална имиграция и миграционни заплахи. Такъв проект в България е разработен, но въпреки това към него не се проявява интерес от страна на държавата.

Докато българският парламент с неговия разклатен имидж гордо решаваше да пратим войската да охранява българо-турската граница и така да покаже как се загърбват теснопартийни пристрастия в името на по-доброто ни бъдеще, в същото време Европейската комисия лансира идеята НАТО да се включи в охраната на гръцко-турската граница в Егейско море. Подобен подход не е чужд на европейската миграционна практика, която винаги се с стремяла да подобри управлението на миграционните потоци и гарантирането на различните видове сигурност. Фактът, че НАТО е военна организация, а една част от преселващите се от района на Близкия изток и Северна Африка не са бежанци, а икономически мигранти, всъщност не е толкова важен.

Големият проблем, пред който се изправя България, е, че нейният потенциал не е еднакъв с този на НАТО, а оттук следва и постигането на различна ефикасност при реализирането на крайната цел. Така вместо да участва активно при намирането на общоевропейско решение на миграционната криза, България предпочете да приеме свой национален модел за справяне с проблема. Такъв подход не е печеливш, защото той не търси друга европейска подкрепа и съюзници и по този начин страната е обречена да бъде слаб солов играч в голямата политика.

Още по-тревожна е констатацията, че решението на родните депутати не е съобразено с миграционните закони. Миграциологията отдавна е констатирала, че когато пред миграционния поток бъдат издигнати прегради, той се стреми да ги заобиколи. Ако наистина се стигне до разполагането на сили на НАТО по турско-гръцката граница, то най-близката възможност пред миграционния поток е да се пренасочи към турско-българската граница. Струпването на голям брой мигранти обаче крие огромни опасности за България. Очевидно е, че страната ни не е подготвена сама да се изправи срещу миграционна заплаха от такъв мащаб.

В този случай бе изпуснат от внимание и друг важен миграционен принцип, според който, когато в даден миграционен маршрут са въведени нови ограничителни мерки, промените трябва бързо да бъдат приложени и в съседните държави. Точно тук е слабият пункт в решението на българския парламент. Защото докато турско-гръцката граница ще се пази от НАТО, за охраната на турско-българската ще трябва да разчитаме на собствените си скромни сили. Създаваните нови условия са просто несъпоставими, ситуацията не само че не се подобрява, а се влошава, като тежестта се премества върху нас.

Редно би било именно поради тази причина България активно да участва в европейската миграционна дипломация и на първо време да поиска същите мерки, които се въвеждат на турско-гръцката граница, да бъдат приложени и на турско- българската. Само тогава ще се стигне до реално спиране, а не до пренасочване на миграционния поток в друг участък от Балканския миграционен маршрут.

При преследването на тази цел България трябва да бъде мотивирана и от друга специфична опасност. Струпването на голям брой мигранти на турско-българската граница крие потенциална заплаха от възникването или дори целенасоченото провокиране на гранични инциденти. Подобна опасност може да бъде открита например в изявленията на турския президент Реджеп Ердоган, че във всеки момент може да пусне автобусите на север към България. Залогът пред Турция е твърде голям, тя се стреми да осребри отредената й роля на регулационна миграционна клапа към Европа, поради което все по-малко ще се съобразява с такива принципи като добронамереност и добросъседство. Всъщност изследователите на международните миграции от няколко години констатират тенденцията те все по-често да бъдат използвани и като средство за външнополитически натиск.

Подобен граничен миграционен инцидент ще бъде възприет по един начин, ако границата ни се охранява от НАТО или с общи европейски усилия, докато оценката и последиците ще бъдат съвсем различни, ако границата ни бъде пазена само от части на българската армия. Поради тази причина страната ни е силно заинтересована да не бъде сама при опазването на неприкосновеността на своята територия.

Описаният сценарий подсказва, че у нас трябва час по-скоро да се осъзнае необходимостта от разработването и провеждането на активна гъвкава миграционна политика, при която да отстояваме принципа, че охраната на външните граници на ЕС трябва да бъде общоевропейско задължение, а не да се превръща във все по-непосилна задача на отделните гранични държави. Защото рискът през пролетта на 2016 г. да се повтори случилото се през 2015-а със залялата Европа лавина от мигранти съвсем не е намален. В същото време в рамките на Шенгенското пространство се въвежда граничен контрол и се изграждат защитни съоръжения. При това положение миграционният поток все по-трудно ще стига до крайната си цел, все повече мигранти ще остават затворени в територията, през която минават транзитните маршрути.

Глупаво е ние с действието или бездействието си да превръщаме България във входна врата и да я излагаме на тази опасност.

*Институт за изследване на населението и човека при БАН.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи