Теди Москов се готвел да снима продължение на своя шедьовър “Улицата”. Щял да го именува “България търси бездарник”. Искал да хвърли присмехулен поглед към телевизията и живота ни. Надявал се с премиерата на новата продукция да се отбележи празникът на лъжата първи април, но не би. Няма пари.

Ако БНТ или друга от един билюк телевизии искаше да има такава творба, с гарантиран успех щеше да намери пари. Не става дума за суперпродукция, нали? Но България цени бездарието. И затова “Улицата” може да си остане и без продължение. Защото стилът на “Улицата” е стилът на свободата. А като дойде свободата, тя ни шамароса” - казва режисьорът. Същата тази псевдосвобода продължава да налага и него, но и той не й остава длъжен. В публичните си изяви е стряскащо безцеремонен. А репетиция с Теди Москов била кошмар на живо, споделят актьорите му. Крещи като щур и ги псува бетер чобанин добитъка. На моноспектакъла “Едно малко радио” той руга с пълно гърло безподобната Мая Новоселска (жена му) пред публиката. Хората не повярваха на ушите си, помислиха, че е трик от спектакъла. А то си беше гневен изблик отвсякъде. Носи му се славата на деспот и дерибей.

“Не спестявам обидни думи, но за мен те са повече цветисти, отколкото обидни - оправдава се постановчикът, за когото изкуството е единственият начин да живее. - Аз го правя, за да разнообразявам хората. Да правя по-весели някои мигове от техния живот. Не на артистите - тях ги измъчвам. Става дума за публиката.” А веднъж аплодирани, артистите установяват, че си е заслужавало да търпят. За разлика от други режисьори, които моделират актьорите си като пластелинени фигури, той изкарва наяве невидими и незнайни техни възможности. Не бил откривател, а “глашатай на техния талант”. Нарича ги “хищници на въображението”, които трудно се дресират. Навярно това обяснява най-приемливо подхода му на звероукротител.

Ама има си в него нещо мрачно и мизантропично: “Между 4 и 6 ч сутринта се будя и веднага започвам да търся недостатъците около мен в телевизионните програми, в жилището си, в квартала, града, държавата, континента и планетата. Откривам ги в себе си, приписвам ги на планетата” - описва своя делник артистът. А ние пък ще напомним, че невинаги е бил такъв. Теди може да интерпретира комичното в най-ненадейни ситуации. Беше някъде в началото на 90-те. Нашумелият тогава проблемен бизнесмен Пламен Тимев-Ганди, се беше увлякъл по меценатство. Стана покровител на трупата на Москов и основаха малкия театър “Ла страда”. Той нямаше богат репертоар, но само спектакълът им “Мармалад” стига, за да бъде явление в историята на театъра. Само като си спомни спектакъла, човек неволно се усмихва. Играеха в малка, набързо приспособена заличка, без декори и театрална техника. Но пък какви актьори, а? Какъв смях с мъничко тъжно, каква празничност! Темпи пасати... Та тогава не щеш ли благодетеля Тимев го натикаха в затвора. Трупата веднага изнесе няколко протестни представления пред Софийския централен. Които бяха силно вдъхновени и от обстоятелството, че им секна заплащането и играха сума време на едната добра воля. Но след освобождаването на затворника пред кабинета бе оформена музейна витрина с уникална експозиция, озаглавена: “Трудове, писани в затвора.”

По кориците на дебели томове в позлатен калиграфски шрифт четем: “Капиталът” (Пламен Тимев), “Исторически материализъм” (Пламен Тимев), “Какво да се прави” (Пламен Тимев) и пр. монументални произведения... Разчитаме веднага и почерка на Теди Москов.

А знаете ли какво изпитва българинът, озовал се в Германия все така през 90-те години. Разхожда се той, върти ококорена глава в центъра на Дюселдорф - стар университетски град, заглежда се в театрален афиш и вижда името на българския режисьор Стефан Москов - поставя в Германия. Отбива се нататък нашенецът в Хамбург и там пак вижда - фотоси от негов спектакъл на витрината на театъра. Лично сме я изпитвали тази гордост, за сведение на величавия Азис, който има дързостта да рече: “На по-голямата част от хората името Теди Москов не им говори абсолютно нещо. Като цяло го познават само в определени среди. Не казвам, че е лош човек, просто е с много лоша хигиена.” Такива едни мисли, присъщи на теляка от градската баня, изложи Азис. Москов му отговори с убийствена ирония. А иронията му е винаги подръчна. С нея подхожда и към себе си: “Аз просто съм най-добрият български режисьор. Не български, европейски исках да кажа. Не, не, световен, обърках се.” Ирония, в която има доста истина.

“Улицата” му даде да разбере

Какво за него е “Улицата”: “Тя ми взе времето за личен живот, даде ми награди от световни фестивали и признанието на хора, в чиито очи можеше да се загледаш и чиито думи да чуеш - казва Теди Москов. - Даде ми невероятното удоволствие от работата, даде ми и сътрудници, с които сме заедно и до днес. Даде слава на актьорите ми, даде и актьорите ми на други режисьори. “Даде ми да разбера!”

Другите за него

Емоционален

ерудит

Изключителен приятел, човек и творец. Притежава неподражаемо чувство за хумор. Невероятен ерудит относно историята на изкуството - в Италия например могат да го ползват за гид. Ако кажа, че с него като режисьор се работи лесно, ще излъжа. Но аз от най-ранни години съм му свикнал. Има емоционални изблици по време на репетиции, но ако ги няма, значи работата не върви.

Тончо Токмакчиев,

актьор

Homo ludens

Типичен homo ludens, ярък представител на режисьорския авторски театър, с богат ресурс от добре позната и хаотично кодирана импровизация по тема или мотив.

Патриция Николова,

театрален критик

Обществен

лакмус

Хора като Теди Москов са като обществен лакмус, тестващ реакциите на простака и неговата примитивна същност. Теди Москов е човек, носещ белега на феноменален интелект.

Катя Стоянова,

журналистка

от Бургас, по повод

изказването на Азис

Банален

Банално е да пародираш кървава трагедия, като караш злодеи да порят бебета и да мажат кръв върху филии - това и в анимационните филми вече е забранено като демодирано злодейство. Изобщо инфантилната визия напълно е превзела “центрофугата” на Теди Москов.

Гергана Пирозова,

критик, за постановката

му на „Ричард III”

от Шекспир