Човешката психика има свойството да анестизира съвестта, за да се чувства комфортно.

- Вие сте тазгодишният лауреат на голямата литературна награда „Чудомир“ за сатирично произведение. Какво означава за вас това признание?

- Когато една литературна награда е на името на такъв всепризнат майстор на словото като Чудомир, това означава много за нейните лауреати. Сред тях например, да припомня, са китовете на българския хумор Петър Незнакомов, Христо Пелитев, Дамян Бегунов, Мирон Иванов, Станислав Стратиев. Йордан Попов, Кръстьо Кръстев, Ясен Антов. Големи писатели като Георги Мишев и Марко Ганчев. Или Валентин Пламенов и Владо Даверов. Сред лауреатите също така са едни от най-изявените днешни писатели на България - Здравка Евтимова, Христо Карастоянов, Алек Попов, Людмил Станев. Това няма как да не ме радва. Да прибавя, това е литературна награда, осветена от традицията на половин век - тази награда се връчва непрекъснато за 47-и път, от 1969 г. На трето място - наградата е под егидата на в. „Стършел“, един от малкото останали острови на честността в нечестния ни преход, ако използваме актуалната терминология. На четвърто място - аз имам много добро литературно приятелство с живеещите в Казанлък писатели Петър Марчев, Женя Димова и Румен Денев и тази награда ще бъде повод да се срещна и с тях. И на пето - наследниците на брата на баба ми Жечка, Илия Вълчанов, живеят в Казанлък. Аз не познавам тези свои роднини. И бих желал от страниците на в. „Труд“ да ги помоля да дойдат на награждаването на 25 март, ако имат тази възможност, за да се запознаем.

- Разказът ви „Кметски избори“ е политическа сатира, но в нея има толкова горчивина от безчовечието, че внушава усещане за някаква достоевщина, за „Село Степанчиково и неговите обитатели“...

- Горчивината е неминуема, защото реалността на политическия пейзаж и свързания с него живот на т.нар. обикновени хора отдавна не се побират в рамките на сатирата, те отдавна преминаха в жанра „ужас“. Дневната разкладка на българския пенсионер, след като си плати сметките и си купи някакви лекарства, е около 3 лева на ден. С тях той трябва да си купи билетчето за трамвая и единия ден може да си купи мляко, а на другия ден - хляб. Както добре се вижда, за капак на връщане с трамвая трябва да пътува гратис. Казано другояче, ужасът на ежедневието за българския пенсионер е може би също вид терор, неформулиран и неназован още съвсем ясно, както онзи, другия, на взривните устройства.

- Българското общество, цялата ни действителност се раздели на отделни светове, които съществуват паралелно. Светът на шикарните маникюри и този на сметките за ток под кухненската мушамичка. Възможен ли е посредник между тях?

- Това е везна с две блюда. Често, особено в държава като нашата, където кражбата е издигната в ранг на държавна политика, или, хайде да го кажем по-меко, нерядко се извършва под благосклонния или разсеян поглед на различни люде от горните до долните етажи на властта, благоденствието на едни води до мизерия при другите. Равновесната точка, на която лежи рамото на везната, би могла да се нарече и посредник. Би могла да се нарече и съвест. Но човешката психика има свойството да анестизира съвестта, за да се чувства комфортно. Всеки крадец знае, че краде. Но когато кражбата от взлом се превърне в чиновнически или бизнес инструмент, в главата на извършителя (извършителите) се извършва сложна трансформация - и кражбата вече става просто преразпределяне на парични потоци по заслуги. Няма жив човек на тоя свят, който да не си мисли, че заслужава повече. Заслужава много. Заслужава всичко. И ако той не е възпитан в истински ценности, кое ще му послужи като спирачка по този път? Нищо. Пътуващият в „Порше Кайен „не може посмъртно да разбере клошаря, това е неминуемо. Ако поршето е купено с цената на тежък труд, добре. Но когато просто е панделката на кутията с тортата, наречена например обществени поръчки, картината се променя.

- Произнесени от чии уста словата „морал“ и ценности“ ви карат да потръпвате?

- Отдавна не потръпвам, а веднага сменям канала. Отнапред знам - честата употреба на тези думи е сигнал точно за обратното. Както съчетанието „народнодемократична република“ е всъщност свидетелство за страшен тоталитаризъм.

- Периодично възникват дискусии дали да се изучава вероучение? Не стана ли особено належащо да се преподава „нравоучение“, и то през целия курс на образование?

- Децата имат естествено, много силно развито чувство за справедливост. Ако те виждат, че понятието „справедливост“ около тях работи, те естествено ще подредят в главата си и скалата на нравствените ценности. Добрият пример и здравата среда тук са безценни и не могат да бъдат заменени от никакви специални образователни стратегии.

- Зачестиха фаталистичните прогнози (често обосновани), че България ще се превърне в територия. Даже и шлагер вече има такъв „Няма такава държава“... Ще го бъде ли?

- Ще ми се това да е само зловеща предупредителна метафора, нещо като червена сигнална лампа. Но години наред наблюдаваме такъв откровен антиподбор на всички нива, че това наистина в един момент би могло да срине държавата.

- Бих искала да избегна въпроса за трагедията в Брюксел, всички я коментират и много нелепици изтичат. Една от тях е демонстративното „не ни е страх от вас“. Е, как да не ни е страх, като е страшно. Какво цели този показен и безсмислен курназлък?

- Може би цели да компенсира, да замъгли или оправдае липсата на истинска, къртовска, реална работа. Медийните фишеци тук са безполезни. За съжаление разбираме, че са фишеци, когато вече е късно.

НАШИЯТ ГОСТ:

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Женен, с две деца.

Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител. Бил е журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 3000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони.

Две години е работил като копирайтър в рекламна агенция.

През 2010 г. в СУ „Св. Климент Охридски“ е участвал като лектор в курса по творческо писане, организиран със съдействието на издателя Георги Гроздев.

През 2012 г. бе лектор в юбилейното пето издание на семинара по творческо писане, организиран от фондация „Елизабет Костова“ в Созопол.

Понастоящем е колумнист в „Портал Култура“.

Издал е седемнайсет книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ /1987/ - награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ /1992/, „Ловец на хора“ /1994/ - Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ /1997/, „Ези-тура“ /1999, 2000, 2014/ - Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ /2004/ - Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ /2009/ - Национална литературна награда „Милош Зяпков“, „7 коледни разказа“ /2009/; „Българчето от Аляска. Софийски разкази „ /2011, 2012/; „Внукът на Хемингуей“ /2013/; „Гризли“ /2015/

Лауреат на голямата награда „Златен ланец“ на в. „Труд“ за къс разказ през 2006 г.

През 2010 лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Изданието влиза две поредни години в листата на най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език „Франк О’Конър“.